Руската инвазия в Украйна, която започна на 24 февруари 2022 г., доведе до сериозни сътресения не само в двете замесени държави, но и в цяла Европа, а дори и отвъд континента. България не остана изключение, напротив - заради териториалната си близост до Украйна и Русия, заради сериозните си исторически, политически и енергийно-икономически връзки с Москва, дори може да се каже, че страната ни беше разтърсена значително от тази война по начини, които доведоха до сериозно вътрешно напрежение сред обществото у нас. 

В рамките на месеци България беше принудена да се бори с тежка инфлация, да се освободи от газовата си зависимост от Русия и да започне да търси начини да се диверсифицира по отношение на вноса на петрол и петролни продукти. Но също така страната трябваше да се изправи и пред сериозен морален избор по отношение на външнополитическите си принципи. 

Приписваният на цар Борис III израз "Винаги с Германия, никога срещу Русия" може и да е исторически спорен, но той много добре описва баланса, който България открай време се опитва да постигне във външен план. Страната ни е част от Европейския съюз и НАТО, но въпреки това големи кръгове от политическия ни елит, а и от самото общество питаят проруски сантименти. И в главите на множество политици сякаш продължава да битува фантазията, че София, особено в моменти на криза, може да бъде мост между Москва и Брюксел - близка и до едните, и до другите.

Общественият ефир у нас е изпълнен с гласове на хора, за които България е неразривно свързана с Русия и всеки опит за прекъсване на тази връзка се явява едва ли не предателство срещу националните ни интереси. Политици, журналисти, анализатори и всякакъв друг тип „говорещи глави“ системно прокарват удобни на Кремъл тези в публичния дебат по обществено значими теми. 

Затова и войната, която Русия поведе в Украйна, постави България - както политическия елит, така и самото общество - пред сериозен морален въпрос – трябва ли страната ни да подкрепи Украйна в усилията ѝ да се защити срещу агресора? И ако да- в каква степен? 

Така в публичния дебат по темата се оформиха три основни позиции: едната, която призовава за безусловна подкрепа за Украйна, втора, която говореше за подкрепа за Киев, но в не особено ясните рамки на „според възможностите ни“ и трета, която директно призоваваше за неутралитет по отношение на войната. 

Една от основните причини това въобще да бъде въпрос и морална дилема е именно влиянието, с което разполагат проруските гласове, част от които дори имаха по това време своя роля в правителството. БСП като коалиционен партньор в кабинета „Петков“ определено беше спирачката пред всеки по-сериозен опит да се даде открита и категорична подкрепа за Украйна. Социалистите, както и мнозина други, заеха позицията за неутралитет или най-много минимална и в никакъв случай военна помощ за Киев. Основният аргумент за това беше, че една потенциална оръжейна помощ ще вкара България във войната. 

Тази теза беше лансирана неколкократно и от президента Румен Радев, както и от министъра на отбраната в кабинета „Петков“ - Стефан Янев, който впоследствие беше уволнен от поста си, заради своеволните си изказвания по темата за Украйна, включително и за призивите си за неутралитет на България. 

В основата на идеята, че България трябва да бъде неутрална, беше внушението, че всъщност войната в Украйна не е просто навлизането на руски войски на територията на суверенна държава с цел откъсване и анексиране на територия, а е сблъсък между Русия и Запада, в който Москва просто отговаря на провокациите на САЩ и на НАТО. Съответно „малка“ България не трябва да се меси в подобни сблъсъци на „големите“. 

Ключова теза лансираха и от партия „Възраждане“, които в началото на конфликта твърдяха, че това е проблем между два братски народа на България и подобно на семейна свада, той трябва да бъде решен без чуждо вмешателство – съответно България трябва да запази неутрална позиция. 

Всички тези позиции, призоваващи за колкото се може по-неутрална позиция на страната ни по отношение на военния конфликт, разчитаха освен на идеята за сантимент към Русия в голяма част от българското общество, така и на остатъчната още от времето на БКП традиция за външнополитически изолационизъм. Десетилетия наред България е поставена в сериозна изолация от съседните си държави и въобще от всички държави без СССР поради факта, че страната ни е най-верният сателит на Москва по онова време. Това, за съжаление, оставя своя отпечатък и след падането на комунизма. За голяма част от обществото самата идея за по-активна външна политика извън неизбежния минимум е непонятна. 

Всичко това, особено участието на БСП в управляващата коалиция и наличието на сериозни междупартийни разделения, спомогна за поставянето на една официална по-плаха позиция по отношение на Украйна. Обещана беше предимно хуманитарна помощ и подкрепа за идващите на българска територия украински бежанци. Едва след посещение на украинския външен министър Дмитро Кулеба у нас, а след това и след посещение на българска делегация в Украйна, беше гласувана военно-техническа помощ, но само в рамките на ремонт на украинска военна техника в български заводи. 

Впоследствие, имаше разследване на германския вестник Die Welt, че България все пак е предоставила боеприпаси и дизел на Украйна, използвайки посредници и трети държави за целта, заобикаляйки по този начин решението на Народното събрание да не се изпраща оръжейна помощ за Киев. В статията на германското издание се посочва още, че страната ни е имала важна роля и при налагането на първия пакет от санкции над Русия. 

И макар това да поставя България сред държавите, които са избрали да помогнат наистина на нападната от по-силен враг страна, проблемният момент е, че това се случва под секрет, с тайни договорки и в опит да се скрие (поне на първо време) от обществото в България. 

Противно на всички тези на проруските говорители, политици и общественици, помощта за Украйна не е нещо, от което да се срамуваме, притесняваме или плашим. Оказването както на социална, така и на военнотехническа подкрепа за Украйна по време на руската инвазия е първо морален избор, а едва след това е решение и в защита на българските интереси. 

През 1942 г., в разгара на Втората световна война, английският писател и социален критик Джордж Оруел пише своето есе “Пацифизмът и войната“, в което прави знаменитото си твърдение, че пацифизмът обслужва интересите на фашизма. Според него ако някой се опитва да затруднява военните усилия от едната страна на военен конфликт, той активно помага с това на другата страна. 

80 години по-късно реалността е абсолютно същата. Призивите за неутралитет, за това Русия и Украйна сами да решат проблемите помежду си, не представляват нищо друго, освен опит да се даде преимущество на Кремъл в опита му да подчини съседна суверенна държава на собствените си желания. Тази война, която руският президент Владимир Путин започна срещу Украйна е точно това – отчаян опит да бъде задържан някакъв контрол над държава, която се изплъзва от влиянието на Русия. Всички приказки за „нацистки режим“ в Киев са просто извинение, с което да бъде замазана истинската амбиция на върхушката в Москва. 

Имперското мислене на Кремъл, в което съседните държави са просто територии, които трябва да функционират със съгласието на Русия, е нещото, което провокира този военен конфликт. Украйна има правото да търси своя просперитет в рамките на Европейския съюз и НАТО, дори и това да не се харесва на Русия. Подобно решение трябва да бъде в ръцете единствено на официалните власти в Киев и на никой друг. За Кремъл обаче желанието на Украйна да търси европейско бъдеще за себе си се явява по някакъв начин заплаха за националната сигурност, която провокира агресия. 

Истината е, че ако руският президент Владимир Путин просто търсеше гаранции, че Украйна няма да стане част от НАТО и ще се забави с приемането си в Европейския съюз, той можеше да използва факта, че европейски лидери като френския държавен глава Еманюел Макрон и германския канцлер Олаф Шолц му дойдоха на крака в Москва в дните преди началото на инвазията, за да търсят мирно решение. Европа искаше на всяка цена този конфликт да бъде избегнат и лидерите на ЕС бяха склонни на сериозни отстъпки. 

Путин обаче избра пътя на войната. Русия можеше да получи всички гаранции за сигурност, които искаше, можеше да засили неимоверно позициите си, използвайки само заплахата за война, като същевременно с това да накара НАТО и Запада да изглеждат слаби, но избра да приложи агресия на практика, за да подчини напълно съседната си държава. 

Амбицията на руския президент да върне в орбитата на влияние на Москва държавите от бившия социалистически блок се видя в отправените искания за изтегляне на НАТО от държави, които са членки на Алианса след 1998 г., включително и България. Ако „специалната операция“ беше успяла в Украйна, абсолютно нищо не гарантираше, че Кремъл ще спре дотам. 

Нещо повече – един аспект, който често бива пренебрегван – ако Русия беше оставена на мира да влезе в Украйна и да постигне всичките си цели там, това щеше да създаде опасен прецедент в международната политика. В настоящата напрегната ситуация в глобален мащаб евентуален успех на Москва щеше да накара много държави да се замислят дали със сила да не постигнат решения за търканията, които имат с по-малки съседни страни. Напротив, евентуален провал на руската инвазия би накарал такива държави много внимателно да се замислят, преди да извадят оръжията и да започнат да дрънчат с тях. 

Една възможна победа на Русия във войната в Украйна би отключила огромна нестабилност по целия свят и потенциално би довела до възникването на нови военни конфликти – както водени от Москва, така и от други държави, вдъхновени от успеха на руските сили. И това са само преките ефекти на един подобен сценарий, в които не се отчитат всички фактори, влияещи върху икономиката, световните пазари, а оттам и върху политиката на държави по целия свят. 

Казано с други думи – вариантът, в който Русия постига целите си в Украйна би създал тежки сътресения по целия свят. За украинския народ, който оказа и продължава да оказва съпротива на Кремъл, това ще означава поставяне под подчинение на чужда държава, която е доказала многократно във времето, че се приема за по-висша и доминираща над останалите си съседи. 

Всичко това поставя чисто моралния аспект на предоставянето на помощ за Украйна на преден план. Способността на Киев да се противопостави на руската инвазия се превърна в гарант за това, че войната няма да излезе извън границите, в които вече се води. Тя гарантира, че руските експанзионистични амбиции ще бъдат пресечени и няма да доведат до налагането на пряка чужда власт върху суверенна държава. 

От тази гледна точка, изпращането на българско оръжие за Украйна е това, което има много по-голям шанс да помогне за постигането на мир, отколкото призивите за неутралитет и пацифизъм, изразявани от проруски говорители и политици. Осигуряването на категорична подкрепа за Киев – както чрез предоставянето на оръжия, така и чрез налагане на санкции над Русия, помага за това да бъде пресечено в зародиш оформянето на една милитаристична и гладна за нови територии сила в Европа. Стоенето настрани, напротив, помага за това заплахата да продължава. 

И ако това само по себе си не е достатъчен аргумент за националния интерес на България при подкрепяне на Украйна, то можем да погледнем и към чисто практичния за страната ни аспект на военния конфликт. 

Руската инвазия отбеляза най-ниската точка в отношенията между Европа и Кремъл от края на Студената война насам. Покрай наложените санкции, изваждането на редица руски банки от системата за международни разплащания SWIFT и опитите на Москва да изнудва редица държави с доставките си на природен газ, това ни връща към времената на Желязната завеса. А в такива времена, флуидните и балансиращи позиции на държавите не са добра идея. 

На такива държави се гледа като на “троянски кон”, като на несигурен партньор, на който не можеш да се довериш съвсем. Съответно и партньорството става далеч по-несигурно, а оттам и далеч не толкова благотворно. 

България често е гледана именно по този начин заради твърде силното влияние на Русия у нас – в политически, в икономически план, както и по отношение на сигурността. Наличието на проруска партия в предишното правителство, президент със спорни позиции по отношение на военния конфликт и цялостната политическа несигурност в страната спомагат за установяване на подобно отношение към страната ни. 

Същевременно с това обаче тези проруски сантименти в политиката не носят на България никакви позитиви. Страната ни беше сред първите, в които доставките на руски газ спряха след едностранното изменение в договорните условия от руска страна. Още в първите седмици на военния конфликт пък България беше включена в списъка на Кремъл с „неприятелски държави“. Москва сама поставя блокади пред потенциални търговски или партньорски отношения с България. Това е извън цялостното поведение към страната ни като към разбунтувал се сателит.

На този фон е трудно да се намерят причини за това България да продължава да поддържа тази балансираща позиция между Русия и Запада. Очевидно е, че в Москва не ни приемат за някакъв фактор, който евентуално да може да послужи за мост за установяване на мир, ние сме неприятелска държава за Кремъл. И оттам се държат към страната ни по подобаващия начин. 

Оказването на подкрепа за Украйна, от своя страна, може да промени отношението към България и да покаже ясно къде стои нашата лоялност като държава. Дори тайните помощи, които правителството на Кирил Петков оказва, се вижда, че се оценяват високо в Киев, като местните политици признават колко жизненоважна е била тази подкрепа от българска страна. 

Затвърждаването на официалната позиция на София, което беше започнато с решението на парламента да задължи правителството да изпрати открита военна помощ, може да продължи и трябва да продължи с оглед на това, че бойните действия в Украйна ще продължат. Това не само ще даде възможност на българската армия да започне необходимо превъоръжаване, но ще спомогне и за по-дълбокото ѝ интегриране в общата стратегия на НАТО. 

Политици от различни партии у нас отдавна говорят за това как България трябва да има по-дейна роля като член на Европейския съюз и НАТО, за да може „гласът ни да се чува“. Сегашната ситуация дава възможност за това – да се откъснем от остатъчното влияние, което Кремъл оказва върху страната, да блокираме лъжливите гласове за това къде лежи националният ни интерес и да засилим връзките си с истинските ни партньори в Европа. 

За целта обаче обществото у нас трябва да приеме, че проруските сантименти могат да бъдат културни и исторически, но в политиката нашите интереси и тези на Русия се разминават кардинално. А гласовете, които твърдят обратното, може би не поставят България на първо място.