Мястото на Украйна в руската история

На 24 февруари 2022 г. Владимир Путин взе съдбоносно решение за Русия. Както и да завърши тази война продължаваща вече година, Русия, Украйна и тяхната история никога вече няма да бъдат същите. Войната в Украйна има много измерения. Тя е свързана с икономиката, стопанската политика, енергетиката, преноса на ресурси, военната сигурност, политическите борби и дори с религията. Но като основа на всички тези съвременни гео-политически аспекти стои историята. Трудно е за новото поколение да осъзнае влиянието, което историческата памет оказва на хората родени, израснали и възпитани в хода на Студената война. В свят на либерални ценности, космополитност и борба за разчупване на нормите, идеите, които Путин и неговата клика защитават, изглеждат като отломък от отдавна отминала епоха. Подобна перспектива среща два основни проблема. Първият е, че епохата на Студената война не е чак толкова отдавна отминала, а населението, израснало с нея е все още активен участник в развитието на съвременния свят. Вторият проблем е свързан с първия – идеите на национализма, тясно обвързани с конструирането на специфичен поглед към миналото, са жизнено важни за съществуването на руската идентичност.

Всеки българин е способен в по-голяма или в по-малка степен да оцени проблемите на тази идентичност. Руснаците, също както българите, преминават през период на национален катарзис след 1989 г. В тези бурни времена, които ние наричаме „Преход“, руския народ се сблъсква със страданието на отнетата национална гордост, ограбеното чувство за сигурност и разсеяните илюзии за глобално могъщество. Тоталитарна България като миниатюрна версия на СССР, страда от същите социално-политически недъзи, които у нас намират израз в комунистическия национализъм, пропагандиран от БКП след 1970 г. След 1989 г. илюзиите, с които няколко поколения жители на Народна република България (НРБ) живеят, рухват внезапно, болезнено и безвъзвратно. Също както и в Русия, в България се появява масов комплекс за малоценност, свързан с отхвърляне на националните идеали или изопачаването им в социо-политически аберации. Основната разлика в развитието на двата народа, е че на България е спестена териториалната дезинтеграция на страната. Това, оказва се, е сериозно различие. Днес ние няма как да знаем по какъв начин загубата на някоя или няколко от областите на страната би се отразила на националния ни манталитет. Това е въпрос, който е по-познат на сръбската народопсихология, особено след войната в Косово от 1999 г.

На това изображение от видео, предоставено от пресслужбата на украинския президент, украинският президент Володимир Зеленски говори от Киев, Украйна, рано в понеделник, 21 март 2022 г.

Пресслужбата на украинския президент чрез AP

Липсата на подобен национален крах сред българите и редица други европейски народи за последните 70 години, води до пълно или частично неразбиране на историческата роля, която Украйна и останалите загубени територии играят в националната митология на Путинова Русия. Важно е на първо време да се оцени един факт – тези изгубени територии не са равнозначни за руснаците. Някои от тях като Азербайджан и Казахстан са далечни и чужди. Други като Латвия и Естония са близки, но населени с толкова различен тип население, че на този етап не си струва да се скърби за тях. Беларус и Украйна обаче са директен удар срещу националното самосъзнание на Русия. За да се добие някаква относителна представа за перспективата на Москва спрямо Киев, трябва да се обърнем към начина, по който националистическите среди в България възприемат Северна Македония. Позицията е приблизително същата, но за Русия Украйна е носител на много по-дълбока културно-политическа символика в сравнение с Македония за България. 

В началото беше Рус…

Спорът за историческото наследство на Украйна и Русия е фундаментален за разбирането на тяхната същност. В специална статия, публикувана на 12 юли 2021 г. Владимир Путин начертава основните точки, по които Русия предявява своите претенции към общото наследство на двата народа. Статията е написана елегантно манипулативно, на прост език, а скритите в нея намеци и обещания за бъдещето се разкриха с пълна мяра едва след началото на т. нар. „специална военна операция“. Путиновия научно-популярен текст следва да се изучава прецизно както от политолози, така и от историци. Фактите в него са внимателно подредени и подбрани от историческите консултанти на президента. Всеки параграф е точно премерен и прецизно фокусиран върху конкретни претенции или интерпретации на историята. Тонът е измамно благ, помирителен, изпълнен с бащинско снизхождение на една по-стара и по-мъдра нация, която гълчи своето новопоявило се отроче. Но сред тези копринени слова се крие заплаха от стомана. 

Първата важна стъпка от руските исторически претенции е същността на Древна Рус. Създадена през 862 г. от Хрьорик (Рюрик, у. 862-879 г.), Рус (или Гардарики както я наричат скандинавците) бързо се издига в голяма и силна страна, която доминира богатите търговски маршрути в Източна Европа. През 882 г. родственикът на Рюрик – Хелги (Олег, у. 879-912 г.) превзема Киев, наричан тогава Самбат и решава да премести столицата на своята държава на юг, където да е по-близо до важните търговски пътища, свързващи Хазарския хаганат, Византия, България и Евразийската степ с Арабския халифат. От този момент насетне Киев се превръща в основна столица на Рус – седалище както на политическата власт, така и културен център на варяжката държава. Но чия е тази държава исторически?

Днес Украйна и Русия спорят за наследството на Киевска Рус, но този спор почива на една кардинална грешка – времето се мери от настоящето към миналото. Всъщност не Рус принадлежи на Украйна и Русия, а Украйна и Русия са част от наследството на Рус, при това не на цялото. Киевска Рус представлява скандинавско кралство, основано от шведските викинги, наричани за удобство варяги с цел отличаването им от западните им събратя, известни в хрониките като нормани. Тези източни викинги пренасят своята скандинавска традиция върху завареното славянско и угро-финско население и изграждат един политически модел, който съществува непроменен до идването на монголите през XIII в. През 987 г. правнукът на Рюрик – Валдемар (Владимир I, у. 980-1015 г.), приема православното християнство от Византия. Заедно с него варягите усвояват и българската кирилица, която ромеите започват да изнасят като свое достижение след като превземат Преслав и книжовната му школа през 871 г. Така Рус се оказва скандинавска в политически план държава, с византийска религия, българска писменост и славяно-угро-финско население, почитащо собствените си ритуали и обичаи. Тази спойка от култури, идеи и традиции ражда една голяма по територия страна, която доминира Източна Европа между 1000 и 1240 г. Ситуацията се усложнява значително след 1100 г. когато Рус се разпада на над 20 полу-независими държави, всяка от които управлявана от членовете на Рюриковата династия. Това, което ги обединява, са общите закони, език и писменост, както и превръщането на Киев в традиционен политически център, седалище на т. нар. велик княз (или по-точно върховен крал) – най-старшият от Рюриковите наследници. В тази ситуация днешните украински земи попадат в състава на Волинското княжество, Галичкото княжество, Черниговското княжество и Киевското княжество. Сърцевината на днешна Русия се разполага в пределите на Владимирското княжество, Суздалското княжество, Тверското княжество и най-любопитната от всички – Новгородската република. Москва по това време все още не е създадена – горите и блатата на нейно място чакат появата на първите заселници, стъпили там през втората половина на XIII в. Освен политически център на Рус, Киев се очертава и като духовна столица. Нещо повече, докато политическата власт се разпада между отделните княжества, Православната църква със седалище Киев остава единна и обединяваща институция за цяла Рус.

Дотук става пределно ясно, че днешните украински земи, в съчетание с центрове като Новгород, Суздал, Смоленск и Псков, са фактическата културно-политическа основа, върху която се изграждат съвременните национални идентичности. През Средновековието обаче понятия като „украинци“ и „руснаци“ не биха имали никаква стойност. В онази епоха идентичността на човека се определя на база език, вяра и преклонение пред даден владетел или династия. Въпроси като етнос и споделено минало нямат никакво отношение към това дали се възприемаш за част от Рус или не. Ясното осъзнаване на тези факти, следва да подскаже, че от днешна гледна точка, въпросът за това дали Русия или Украйна трябва да претендират за наследството на варягите е безпочвен. За съжаление обаче национализмът и неговите измерения рядко почиват на адекватна логика. 

Нуждата от легитимация на своята политическа власт, е основен признак от управлението на всеки авторитарен лидер. Авторитарната власт се нуждае от дълбока историческа обосновка на своя суверенитет, с цел да замаже фактите около липсата на законност и множеството репресии, на които се основава. В този контекст историческото наследство се явява легитимиращ фактор при изграждане на властовия модел. С други думи, Путин отчаяно се нуждае от наследството на Рус, за да защити правото си да управлява като цар една по закон конституционна република. Още от най-дълбока древност, владетелите посягат за легитимация към най-стария им известен политически модел. В епохата на национализма, това означава държавата да потърси максимално дълбоко своите корени. Путин и кликата му няма към какво по-ранно да се завърнат от Киевската Рус. Да положат основата на съвременната руска държавност върху наследството на Москва би били идеологически провал. Московското княжество е най-младата от големите руски държави. Тя възниква през XIII в. като следствие от монголското нашествие. Самото издигане на Москва като политически център става в тясно взаимодействие със Златната орда, на която московските князе служат като най-верни васали. Да се приеме само това наследство, означава Русия да приеме част от украинските националистически нападки. Според тях, Москва е наследник не на „славянска“ Рус, а на татарската Златна орда. Парадоксално, това е същото обвинение, което българите слушат постоянно от страна на Северна Македония. От тази гледна точка, днешна Русия мъчно може да си позволи да загърби предходните няколко века, предшестващи появата на Москва на политическата сцена.

Новото време на Стара Украйна

Ролята на Украйна за руската история съвсем не се изчерпва със средновековните събития. През XV в., докато Златната орда окончателно се разпада под напора на вътрешни борби и външни провали, украинските земи се превръщат в епицентър на нова военна и идеологическа борба, отново гравитираща около наследството на Рус. Към 1450 г. в земите на старата Рус се оформят два основни политически центъра – Великото Литовско княжество и Великото Московско княжество. Едното обединява около себе си западните и южни земи на Рус, а  другото – северните и източните. Двете държави се превръщат в проводник на отделни идеологии. Литва възприема католическата вярва и полското културно влияние, докато Москва остава особен хибрид между руското православие и монголската политическа традиция. Киев се превръща в златната ябълка в борбата между тези два източноверопейски змея. В статията на Путин този епизод заема важно място – тук за първи път се разиграва сблъсъка между Изтока и Запада в руската културно-политическа традиция. Любопитно е, че президентското историческо есе само загатва за този сблъсък, който в по-късните му речи, особено след началото на войната в Украйна, придобива далеч по-явен и агресивен характер. 

Борбата между Полско-литовското и Московското бъдеще на Русия продължава над 200 години и завършва през 1670 г. с победа на московците и овладяване на Киев. Превземането на Киев от войските на Алексей Романов (1645-1676 г.) е повратен момент в политиката на Московското царство. Добавянето на древната столица и духовен център на Рус се съчетава с новата политическа и религиозна доктрина, която Алексей налага в своята държава. Именно около превземането на Киев в Русия се разгръща реформеното движение в православието, чиято цел е да модернизира руската вяра и да я доближи до нормите на гръцката и балканските църкви. Причината за тази промяна е ясния стремеж на Русия, след като вече е взела основния си духовен център, да разшири своето културно и политическо влияние отвъд пределите на старата Рус. Реално, с придобиването на Киев, Русия завършва процеса по обединение на своята културно-политическа идентичност. Този процес започва през 1462 г. с брака на Иван III Велики (1462-1505 г.) за София Палеологина и налагането на идеята за Москва като Третия Рим – наследник на византийската културна и политическа традиция. Следващата стъпка от процеса е вземането на царска титла от Иван IV Страшни (1533-1575 г.) през 1547 г. С превземането на Киев, Алексей слага точка на сложния и дълъг процес по издигането на едно второстепенно княжество в обединител на наследството на Рус. Оттук насетне Русия ще започне да върви по пътя на глобалната империя, в която ще се превърне през XVIII в. под скиптрите на Петър I (1682-1725 г.) и Екатерина II (1762-1796 г.). Чудно ли е тогава, че в своя скорошна статия, публикувана в Ню Йорк Таймс, Алексей Навални заяви, че за да бъде империя, Русия трябва да притежава Украйна?

Успоредно с политическата борба, Украйна се превръща в бойно поле за сърцата и умовете на вярващите. Руската православна църква се сблъсква с новия католически подход – униатското движение. Полша се опитва да запази своето културно влияние като приобщи украинските земи в своята духовна сфера, подчинявайки местната православна църква на папата. В замяна на запазване на своите обреди и ритуали, духовниците в Украйна са поканени да признаят Апостолическия трон за свой духовен глава. Този културен сблъсък допълнително изостря стремежа на Москва да наложи своето върховенство на украинските земи и да приобщи местното население. 

В тази сложна културно-политическа обстановка започва оформянето на съвременната украинска идентичност. Нейната основа е поставена от формирането на една специфична социална прослойка – казаците. Потомци на волните погранични банди и отряди, които обикалят степта през XV в., казаците се формират като отделна обществена единица през XVI в. Тяхната йерархия е подчинена на военната необходимост и търговските приоритети. Организират се в малки отряди, командвани от демократично избран командир – атаман. Още в този ранен етап, демократичността заляга като основен принцип на казашкия манталитет. Всеки войн има право на глас във вземането на решения, засягащи неговата общност. Атаманите на отделните отряди се събират на по-големи парламенти, в които избират водещите си командири – хетманите. Тази структура работи относително успешно в продължение на около 200 години. Към началото на XVIII в. обаче положението на казаците се изменя. Съседните им държави се централизират, а разликата в техническото ниво и продоволствената база на казачеството и монархиите се изменя в полза на последните. Това принуждава казаците да станат все по-зависими от доставките на продоволствия и оръжие, които откупуват с военна повинност. Това постепенно закрепостяване поради нуждата от ресурси, превръща казачеството в зависима от Русия прослойка. Въпреки това, местното население запазва до голяма степен своята самобитност, специфичен диалект и особена култура. Този факт, впрочем, е отчетен дори в есето на Путин, където формирането на съвременната украинска идентичност и език през XIX в. е свързано с развитието на казаците. 

Това, което Путин удобно пропуска в своето изложение, което звучи като пасторален разказ за едно безметежно развитие, са значителния брой казашки бунтове, насочени срещу централната власт в Русия и опитите й да отнеме техните привилегии и идентичност. Като се започне с Богдан Хмелницки, мине се през Степан Разин, Иван Мазепа и Емелян Пугачов, казаците се съпротивляват на чуждото влияние упорито и жертвоготовно в продължение на над век и половина. Ако Путин не беше пропуснал тези важни епизоди през 2021 г., може би щеше да има по-ясна представа какво го очаква през 2022 г. Ситуацията днес е нагледен пример, че историята трябва да се чете внимателно и нищо в нея да не се прескача.

Украйна в пъзела на Руската империя

През 1721 г., след като побеждава Швеция във Великата Северна война (1700-1721 г.), Петър I се обявява за пръв император на Русия. Противно на днешния си наследник в Кремъл, тогавашният цар-реформатор се стреми да сближи Русия с Европа, а не да търси някаква самобитна евро-азиатска идентичност за своята империя. Новата имперска идентичност на Русия се изгражда по две направления: опазване на традиционната претенция за наследството на Рус и издигането на монархията като пълноправна членка на клуба на европейските сили. Симбиозата между консервативни православни ценности и стремежът към модернизъм, пораждат това, което днес наричаме „самодържавие“ – система, в която император и аристокрация управляват в социо-политическа симбиоза за сметка на останалата част от руското общество. Докато богатите елити живеят живота на европейците, мужиците съществуват в състояние, което малко (ако въобще) се отличава от битието на средновековните им предци. 

В тази нова реалност мястото на Украйна в руската политическа система е специално. От една страна, т. нар. Новоросия играе ролята на „Див запад“, който бива запълнен с преселници от Балканите, Централна Европа, германските земи и същинска Русия. Появяват се нови градове и села, а степите постепенно се трансформират от т. нар. Диво поле (Дикое поле) в житницата на Руската империя. От друга страна, процесът на култивиране на Украйна е тясно свързан с ликвидирането на привилегиите и свободите, с които казачеството се ползва от началото на своето съществуване. След смазването на бунтовете на Мазепа и Пугачов, руските власти окончателно ликвидират казашката автономия. Немалка част от плодородните украински земи са раздадени между руските помешчици като награда за подкрепата, която дават на Екатерина Велика в заемането на престола.

Ситуацията се променя коренно след Наполеоновите войни (1804-1815 г.). Макар и да побеждава Франция, Русия се превръща в обект на бавното, но неотклонно проникване на революционните идеи за свобода, равенство и братство. Те са последвани от новозародилата се идея за национална идентичност – стремежа на всеки европейски народ към самоопределение и еманципация от съществуващите по онова време империи.  Макар и бавно, тези идеи проникват и в Украйна. От средата на XIX в. вече уверено може да се говори за съществуването на тънка прослойка интелектуалци, които дефинират украинската идентичност като различна от руската. В своето историческо повествование, Путин е твърде щедър в оценките за подкрепата, която руските власти оказват на зараждащата се украинска идентичност. Печатането на книги и стихосбирки в Одеса и Киев, за които говори Владимир Владимирович, се случва по-скоро въпреки, а не благодарение на руските власти. Важна роля изиграва и украинската общност в Галиция (дн. Западна Украйна и Южна Полша), която тогава е част от Австрийската империя. Путин бърза да определи украинската идентичност като едва ли не австрийски политически проект за разрушаване на руското единство. Реалността е съвсем друга. Украинската идентичност се формира на базата на свободните университети в Галиция и е повлияна преди всичко от революционните и културните борби на поляците, чиято държава е била унищожена от Австрия, Прусия и Русия през 1795 г. Австрия има твърде малко полза от това да насърчава революционно движение, което би унищожило и собствената й политическа цялост.

Радикализацията на руската държавна политика към малцинствата и населението след убийството на Александър II (1855-1881 г.) през 1881 г., изиграва ролята на катализатор за засилване на центробежните сили сред украинските кръгове. Този процес, за който майсторски разказват Михаил Зигар в „Империята трябва да умре“ и Орландо Файджис в „Човешка трагедия“, непрекъснато се ускорява и добива революционни пропорции към 1914 г., когато Русия влиза в Първата световна война (1914-1918 г.). 

Провалът на Русия в Голямата война води до разпадането й като политическа единица. Центробежните сили, които се завихрят след Февруарската революция (1917 г.) и особено след Брест-литовския мир (3 март 1918 г.), причиняват отцепването на западните предели на старата Руска империя – от Финландия на север до Украйна на юг. Една след друга се появяват поредица от държави, чиято цел е да се изгради нов социален и политически ред, основан на претенциите за национално землище на отделните народи. Украйна е една от тях. За съжаление на украинците, политическото разделение, силното влияние на про-руските кръгове и възхода на комунистическото движение, провалят опитите им за извоюване на собствена държавност. Към 1921 г. Украйна е ликвидирана като независим политически субект и е инкорпорирана в състава на СССР. Около този неуспял проект се завихря един от големите митове, повтарян днес от руската пропаганда – че Украйна е само територията около Киев и Житомир, а останалите територии са изкуствено добавени към страната по времето на СССР. В действителност, както личи ясно от картата на самообявилата се Украйна от 1919 г., тогавашните украински претенции обхващат значително по-големи територии от зоната, която СССР отрежда на Украинската ССР.

–––

Украйна в прегръдката на Съветската империя

След края на Първата световна война и последвалата я Гражданска война в Русия (1917-1923 г.), Украйна е инкорпорирана в състава на новата държава – Съветския съюз (СССР). На първо време СССР претендира да е изцяло нова държава, която няма нищо общо с миналото на Руската империя. Тази политическа дефиниция е настойчиво обяснена най-вече на кредиторите на Стара Русия, на които СССР отказва да изплаща каквито и да било лихви и вноски по заеми. С цел да възстанови своята икономика, СССР възприема т. нар. Нова икономическа политика (НЕП), която разрешава известна частна собственост и индустриална инициатива в разрез с постулатите на класическия марксизъм. Този измамен период на икономическа свобода продължава твърде кратко. След като Сталин взема властта през 1927 г. стопанското развитие на Съветския съюз е вкарано в консервативните рамки на плановата икономика. Това се свързва както с индустриализацията на СССР, така и с изземването на частната собственост от селяните – собственост, в името на която те се вдигат срещу царизма през 1917 г. В Украйна, където аграрната икономика е водеща, колективизацията има чудовищни последици. Комбинацията от неадекватна икономическа политика, експерименти с посевите и безогледния износ на пшеница, с който СССР цели да покрие търговския си дефицит, водят до масов глад, който отнема живота на няколко милиона души през 30-те години на XX в. – т. нар. Гладомор. 

В новата съветска система Украйна има важно значение. От една страна, тя има стойността на икономическа златна гъска за Съюза със своите огромни обработваеми площи и добив на въглища и руда в източните й части. От стратегическа гледна точка, Украйна е буфер пред европейското влияние и срещу териториалните претенции първо на Полша, а впоследствие и на Германия. Традиционно украинските земи служат като плацдарм за съветското присъствие в Черно море и на Балканите. От културна гледна точка, Украйна се нарежда до другите съветски републики, които комунистическия интернационализъм се стреми да еманципира. Путин не пести своите нападки към комунистическите власти, на които вменява отговорността за насилственото „украйнизиране“ на руското население в южните предели на страната. 

На фона на тези процеси Украйна остава и военна зона между комунистическите власти и украинските националистически организации, които след 1920 г. се позиционират в Полша. Поставени под натиска и на полските, и на съветските власти, тези украински националисти се радикализират и лесно попадат под влиянието на нацистите и фашистите. Тук идва момента за следващия голям мит на руската пропаганда – че украинският национализъм е равнозначен на фашизма. В действителност фашистките среди сред националистите са само една част от украинските борци за еманципация. Да, те определено са най-агресивната и гласовита част, но това съвсем не означава, че са единствената фракция. В интерес на истината, десетки либерални дейци на украинската национална идея стават жертва на крайнодесните бригади през 20-те и 30-те години на XX в.

Втората световна война (1939-1945 г.) води до важни промени сред украинските радикали. Бързо става ясно, че Нацистка Германия няма намерение да освобождава Украйна, а да я използва като средство за изхранване на Хилядолетния райх – място, в което местното население, обречено на робски труд, да произвежда, за да задоволява нуждите на „господарската раса“. Този развой на събитията води до противопоставяне на украинските националисти както на СССР, така и на Германия. Между 1942 и 1945 г. част от украинците формират Украинската въстаническа армия (УПА), която се сражава сама за себе си. Нейните радикални действия, особено спрямо полското население и евреите, й печелят печална слава и отблъскват мнозина украинци от припознаването на УПА като символ на украинската идентичност. Стремежът към борба за свобода обаче е силен. УПА продължава да се съпротивлява на съветските власти до 1956 г., когато последните гнезда на съпротива са ликвидирани. 

През следващите 35 години Украйна остава интегрирана в състава на СССР, а Хрушчов и Брежнев преформатират границите й, добавяйки към украинската ССР територии, за които украинците претендират още през 1919 г. Новата порция промени в нагласите на украинците започва с два исторически процеса – Перестройката и борбата с последиците от Чернобилската авария. Двете събития се развиват в унисон и са обвързани с редица промени в нагласата на местното население към губещата почва под краката си съветска власт. На фона на големите промени, инициирани от Горбачов, на преден план отново излиза темата за независима Украйна. 

Украйна като предизвикателство за Руската федерация

След разпадането на СССР през 1991 г., Русия е твърде заета да се фокусира върху собственото си оцеляване, за да може да противодейства ефективно на създаването на самостоятелна Украйна. Москва поема ангажимента чрез поредица международни договори да уважава и гарантира териториалната цялост на новата държава. Сменяйки подхода към бившето съветско пространство, Русия се стреми да изгради система от военни и икономически съюзи, които да оформят една пост-съветска общност, която напомня на концепцията за Британската общност след деколонизацията. 

Последното десетилетие на XX в. е белязано от опитите на Елцин да постави Русия в рамките на новия международен ред и да запази относително добри отношения с НАТО. Тези усилия са подкопани от тежката вътрешна криза – инфлация, престъпност, нестабилен трудов пазар, политически скандали. За руснаците десетилетието от 1990 до 2000 г. е време на унижение и упадък. Макар днешната руска администрация да се издига като личности именно през тези години, хората около Путин всячески се стремят да се абстрахират от управлението на Елцин.

Разпадането на Югославия, войната в Косово и опита за отцепване на Чечня, са сериозни удари върху политическите интереси на Русия. Тези провали оказват огромно влияние върху бъдещото развитие на руската външна политика. Тя се фокусира върху две основни направления: недопускане на това САЩ и Запада самостоятелно да диктуват регионалните политики в „близката чужбина“ на Русия и възстановяване на съветското политическо пространство, било то чрез директно инкорпориране на дадени територии или чрез включването на съответните държави в стабилна орбита около Русия. И двете мерки напомнят изключително на начина, по който СССР реагира на международното положение след 1918 г.

Тези два основни приоритета начертават една предвидима траектория за развитие на руската външна политика. Необходимо е да се появи личността, която да направи наложителния завой. Това се оказва именно Владимир Путин, който идва на власт с обещанието за твърда политика, нулев толеранс към хаоса у дома и стремежа към повторното издигане на Русия до статуса на глобална сила. 

В тази стара схема с ново лице, Украйна има ключова позиция. Кремъл започва поетапна и многопластова политика, чиято цел е да интегрира „Новоросия“ обратно в руската сфера на влияние. В тази посока помагат повсеместната корупция и нестабилната икономическа обстановка в Украйна. Путин се възползва от липсата на средства и перспективи пред Киев, за да привлече немалка част от управленския елит на своя страна. Много помага и факта, че украинската мафия е тясно обвързана с руската, а след 2001 г. Путин постепенно започва да налага държавен контрол над руския подземен свят чрез подчиняването на водещите олигарси. Същевременно примката около Украйна се затяга и отвън. Приднестровието е превърнато в буферна зона на руско влияние, която заплашва едновременно Украйна и Молдова. Беларус е привлечена почти изцяло в руския лагер, а лидерът й Лукашенко се превръща във васал на Путин. След победите в Чечня (2000 г.) и успешното смазване на опита на Грузия за гравитиране към НАТО (2009 г.), Украйна се оказва изолирана от възможност за директна подкрепа отвън. Към 2012 г. изглежда, че Русия е поставила Киев в джоба си. 

Промените, започнали в Арабския свят през 2011 г., водят до широк отзвук в целия свят. Младото поколение в държавите, в които свободата на словото и на бизнес инициативата са ограничени от отломките на стари тоталитарни режими или съвременни авторитаризми, се вдига на бунт. Арабската пролет се превръща в предпоставка и за Оранжевата революция и Евромайдана в Украйна. Тези внезапни промени в това, което Путин третира като свой „заден двор“, предизвикват острата реакция на Русия. Путин несъмнено следва теорията за ефекта на доминото, когато планира ходовете си в Украйна през 2014 г. 

Анексирането на Крим, последвано от инвазия в Донбас, са послания колкото към Запада, толкова и към руското общество. Путин държи да покаже две неща: че Русия има своя зона, в която не би допуснала промени в свой ущърб – т. нар. близка чужбина и че Украйна е неделима част от руската визия за новото място на Москва на световната политическа сцена. Подхранвана от вече изкристализиралата концепция на Евразийството, руската политика е ясно насочена към превръщането на Украйна в дисфункционална държава, която не би могла да се интегрира нито в ЕС, нито в НАТО. В тази кризисна позиция, надява се Путин, Русия ще се окаже естествен алтернатива за украинците.

Още тук, през 2014 г., Русия стартира една поредица от фатални преценки, които ще доведат до катастрофалното подновяване на войната с Украйна на 24 февруари 2022 г. Кремъл по никакъв начин не успява да отчете до каква степен войната от 2014 г. е мобилизирала националния дух на украинците. Подценена е степента на готовност на армията. Пренебрегва се и готовността на НАТО и ЕС да окажат индиректна подкрепа на Киев. Политическите турбуленции в Русия през 2018 г., последвалата катастрофална пандемия и провала на Путин да заглуши опозицията в страната, принуждават управленския елит да заложи на агресия зад граница, която да отклони вниманието от рухващото доверие, боксуващата икономика и застаряващото население. 

В добавка към тези фактори трябва да се включи и вътрешното развитие на Украйна. Идването на Зеленски, с всичките му недостатъци, беше сигнал за нов рязък завой на Украйна в посока Запада. Едновременно с това мощната криза в православната църква доведе до схизма между Украйна и Русия. Ловката намеса на Константинополския патриарх Вартоломей донесе независимост на украинската църква. Разделението в религиозен план, което дефинираше украинския духовен живот близо тридесет години, беше преодоляно. Русия загуби една от основните опори на своята културна пропаганда в Украйна – православието. Политическата опора – т. нар. руска пета колона в украинската политика, също започна да се руши бързо след 2014 г. Сериозно намаля и икономическата зависимост на Украйна от Русия. Същевременно украинците засилиха връзките си с държави като Турция и Израел, с които Русия поддържа нелеки отношения. Администрацията на Обама се оказа доста по-активна във взаимодействието си с Киев от предходното правителство на Джордж Буш. От друга страна, идването на Тръмп на власт в Белия дом създаде илюзията за предстоящо изтегляне на САЩ от конфликтни зони, в това число и Украйна. 

Заключение

В крайна сметка Путин и неговия вътрешен кръг, разчетоха твърде погрешно вътрешно и външно политическите знаци що се касае до Украйна. Тя действително е голямото предизвикателство пред руската политика в Източна Европа. Но начинът за преодоляване на това предизвикателство се оказва напълно неадекватен.

Още от X в. украинските земи играят ключова роля в културното и политическо развитие на цяла Източна Европа. Варяжката държава Рус, която постепенно се трансформира в конгломерат от славянски княжества, управлявани от потомците на Рюрик, завещава своето политическо наследство както на Украйна, така и на Русия, но също и на Литва, а чрез нея и на Полша. След подялбата на Полша през XVIII в. най-развитите украински земи попадат във властта на Хабсбургите и така Виена също взема на плещите си част от древното наследство. В този контекст да се представя една или друга държава като единствен наследник на Киевската Рус е безсмислено. Това е също толкова неадекватно, колкото да определим единствен наследник на империята на Карл Велики, която обединява Франция, Германия, Бенелюкс и Италия. Днес всяка една от тези държави проследява своето политическо наследство до империята на франките, ясно указание за пътя, който Русия и Украйна могат да извървят по отношение на наследството на Рус.

От гледна точка на руския имперски суверенитет, Украйна се оказва задължителен елемент от мозайката, която в своя завършен вид представлява величието на Третия Рим. В този смисъл формулата, че Русия не може да бъде империя без Украйна, обрича двете държави на един омагьосан кръг от насилие. Разрешаването на спора за наследството на Рус е само първата крачка към траен мир. Двете нации трябва да завършат процеса на своята историческа еманципация. Украйна ще дефинира своята реална, историческа същност в идната година или две. Какво ще бъде лицето на тази идентичност обаче зависи от радикализацията на населението, която продължаващата война ще донесе. Русия, от своя страна, също трябва да предефинира историческата си идентичност. Концепцията за уникалната руска самобитност, издигната от евразийците, не издържа проверката на времето. Русия е космополитна, мултиетническа държава, чиято култура черпи от безброй извори. В отричането на тези заемки се крие опасен капан за бъдещото национално самочувствие. Войната в Украйна ще създаде голяма травма за руснаците. Тя или ще ги потопи в още по-тежка идеологическа безизходица, или, както след Кримската война, ще донесе либерализация и разведряване на руската културна и политическа идентичност. Бъдещето на една велика и просперираща Русия се корени в откриване на едно ново място в един нов свят, а не в опити за възкресяване на отдавна мъртвото самодържавие или поддържане на пост-съветското зомби.

Войната която се води в момента ще бъде катарзис за Украйна, Русия и Европа. На плещите на днешните политици стои отговорната задача да се извлекат правилните поуки от настоящето и да не се повтарят грешките от близкото и далечно минало. Целта трябва да е едно светло бъдеще, в което икономическия просперитет и културния обмен ще изцерят тежките рани, нанесени от днешните дни на насилие.

Историята зад войната в Украйна с д-р Александър Стоянов (еп.7)