Когато през лятото на 1968 г. войските на Варшавския пакт нахлуват в Чехословакия, голяма част от лидерите, а и от общественото мнение в Западна Европа, съчетават справедливото си възмущение със също толкова основателно усещане за сигурност и дори спокойствие. Границите, зоните на влияние, пределите на агресивно въздействие са, ако не изгодни или справедливи, то поне напълно ясни. Брежнев за пореден път е показва, че в рамките на Европа властта на Кремъл е териториално ограничена, а политически аспект – в рамките на т.нар. Източен блок – абсолютна. Отвъд Желязната завеса няма повод за тревога, а само за леки угризения на съвестта. 

Когато през есента на 2022г. въоръжените сили на Украйна показаха при Изюм и Херсон, че военната сила на Кремъл е, меко казано, надценена и „близката чужбина“ вече не съществува като геополитическо понятие, голяма част от лидерите, а и от общественото мнение в Западна Европа, съчетаха морално удовлетворение с растящо политическо безпокойство и усещане за срив в националната сигурност. Изглежда съветските танкове в Прага действат по-успокояващо от украинските – в Херсон. И това не е случайно.

Най-късно от началото на управлението на Екатерина Велика (1762-1796 г.), европейската дипломация е обсебена от идеята за „приобщаването“ на Руската империя към европейския политически и цивилизационен ред, за интеграция на внушителния и плашещ източен съсед във Вестфалската мирна система. На първо време съседът се включва с ентусиазъм  чрез активно участие в подялбата на Полско-Литовската „Република“ и заграбване на около половината й територии. 

Руската имперска „интеграция“ в западната система за сигурност безспорно има своите звездни моменти: от дните, в които казашките атамани със своите нетърпеливи подвиквания „Быстро! Быстро!“ стават кръстници на ежедневните парижки ресторанти; през смазването на Унгарското въстание (1849 г.), унищожаването на полската автономия, избиването или прогонването на полския елит, фактическото поставяне на Османската империя в положение на зависимост след Топханенския акт, периодичната окупация на Дунавските княжества Влашко и Молдова, пакта „Рибентроп-Молотов“ и новата подялба на Полша и Балтийските земи: до триумфалното влизане в Берлин и установяване на абсолютна власт върху половин Европа след Втората световна война (1939-1945 г.).
Прочее, не е нужно особено вглеждане в историята, за да видим, че тези звездни мигове имат своите жертви. И те неизменно са народите в Източна и Централна Европа. 

Защо това дълго въведение? 

Защото не можем да оценим шансовете на Украйна за пълноправно членство в ЕС, нито дори да разберем мотивите, с които ключови европейски държави биха подкрепили или блокирали такова решение, ако не си даваме сметка за традиционния европейски възглед за мястото на Русия, или по-точно – на Руската империя, в системата на европейската сигурност. Този възглед не се промени особено дори след моралната, икономическа и политическа катастрофа на СССР в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в. Тя беше, доста погрешно, отдадена изцяло на склерозиралата комунистическа тоталитарна система и нейните икономически и социални недъзи. Съответно – „нова“, „променена“ Русия беше за кой ли път възприета като ключов икономически и политически партньор. Отново за сметка на (значително по-малка) част от Източна Европа, в която Брежневата концепция за „ограничения суверенитет“ и вечната парадигма за „близката чужбина“ остават, поне частично, в сила. 

На 24 февруари 2022 г. този възглед беше трайно, а може би завинаги, отхвърлен. Тогава Европа бавно, но доста сигурно, започва да възприема като норма възгледа на своите Източни членки за отношенията с Русия в сферата на сигурността, според който въз основа на повече от две столетия богат и горчив опит, изолацията на Кремъл е за предпочитане пред интеграцията. Както отбелязах в началото на този текст, повечето лидери в Западна Европа, а и немалка част от общественото мнение, възприемат тази нова политика със страх и недоверие. За тях изолацията на Русия е геополитическа тревога, навлизане в непознати и нови дипломатически води, а и повод за опасения от нарушаване на баланса вътре в ЕС, внимателно изграден в полза на бившите „Велики сили“ Франция и Германия. Те се безпокоят и от евентуална „Северозападна“ коалиция на „донорите“ – богатите държави, които внасят в бюджета на Съюза повече, отколкото получават. Около разширяването на ЕС и НАТО с Украйна със сигурност ще бъдем свидетели на политическо напрежение, може би дори на политически конфликт в рамките на ЕС. Ще си позволя несигурната прогноза, че този конфликт няма да бъде особено тежък и ще завърши с компромис, който неизбежно ще увеличи влиянието на Изтока в ЕС, особено що се отнася до отношенията с Русия и общата отбрана и сигурност. Тежестта на тези политики ще се пренесе в голяма степен от Париж и Берлин към Хелзинки, Рига, Варшава, Букурещ.

Къде е България в тази картина? 

За да си отговорим на въпроса, трябва отново да се върнем към историята, като я погледнем от нетрадиционен ъгъл. Периодът от края на Кримската война през 1856 г. до подписването на „Рибентроп-Молотов“ през 1939 г. е почти век на относителна слабост на Руската империя, особено по отношение на Европа, със съответните приливи и отливи на геополитическото й влияние. Именно тази слабост позволява изобщо възникването на фактически самостоятелна България, скрепена чрез т.нар. „Българска криза“ (1886 - 1895 г.), а разгромът на Русия през Първата световна война (1914-1918 г.), в който българската армия има своя немаловажен принос, е категоричната предпоставка за оцеляване на България като независима държава. Обратно, неудържимият възход на Съветската империя след победите й срещу Нацистка Германия води до de facto заличаване на самостоятелната българска държавност за период от половин век, последван от мъчителни опити за откъсване от руската зона на влияние в сферата на сигурността, икономиката, енергетиката, както и до системен провал в борбата за установяване на правова държава. 

Накратко, изолацията на Руската империя и преместването на нейната борба за запазване на геополитическо влияние от Балканите в Крим и Донбас са историческа възможност за осъществяване на закъсняло пълноценно членство на България в Обединена Европа. Нещо повече, това е възможност за откъсване от постсъветската политическа идентичност на обществото ни и изграждане на концепция за стратегически национален интерес в рамките на ЕС. Концепция, неизбежно включваща: общност от интересите на другите гранични държави-членки, не само от бившия Източен блок, но и от Скандинавието; визия за стратегическо развитие като част от Дунавския басейн; сходни проблеми и интереси със Средиземноморските държави; историческа роля на лидер на приобщаване на страните от т.нар. „Западни Балкани“ и особено на Република Северна Македония и Албания. Важно е да се отбележи, че поне по отношение на Балканите и източната граница на ЕС, естествената роля за стратегическо развитие на България е била винаги прекършвана от силата на руското влияние в обществото ни – от тайните служби и политиката, през медиите и енергетиката, та до туризма. Изолацията на Русия и ограничаването на геополитическите й цели до това да запази минимално влияние в Крим, Донбас, Абхазия и Приднестровието, заедно с неизбежните вътрешни проблеми в Руската федерация, ще отнемат възможността ѝ да влияе с познатата сила върху институциите и общественото мнение не само в София, но също така в Скопие и дори в Белград. 

Новата стратегическа и енергийна политика на ЕС е огромен шанс пред развитието на България. Но тази политика е повече заявена, отколкото осъществена. Както вече споменах, откъсването от руската енергийна зависимост и изваждането на Кремъл от стратегическото уравнение за европейската сигурност ще бъдат повод за тежки преговори в рамките на ЕС. На първо място, нашата роля в тези преговори трябва да бъде ясна, последователна и твърда – прочее, нищо от това не е налично в днешната ни позиция. Ние трябва да застъпваме категорично по-нататъшна помощ за Украйна в нейното освободително военно усилие; подкрепа за членството на Украйна, Молдова и Грузия в ЕС; засилване на Източния фланг на НАТО; обща политика по сигурността и отбраната; укрепване на връзките север-юг на Балканите, което ще доведе до интеграцията ни в Средиземноморското икономическо пространство и до изолация на Белград в Балканския процес, нужна поне до изясняване на геополитическата ориентация на сръбските политически елити; използване на морските и Дунавските ни пристанища за установяване на трайни търговски пътища между ЕС и Централна Азия през Грузия.  

Нищо от изброеното не е ново или оригинално. Но досега твърде малко е правено по тези въпроси. А след февруари 2022 г., е както по-наложително, така и по-реалистично.