Включването на България в оказването на военна помощ за Украйна се превърна във важен вътрешнополитически въпрос в страната, предизвиквайки необичайно остри политически дебати в сравнение с останалите държави от НАТО и ЕС. 

Тази война не беше неочаквана и поне от есента на 2021 г. мащабните руско-беларуски военни учения бяха непосредствен сигнал за подготовка на предстоящо военно настъпление. Именно тогава Украйна започна да получава по-сериозна военна помощ от западните съюзници – САЩ, Обединеното кралство и Естония, под формата на съвременни противотанкови преносими ракетни комплекси Javelin и NLAW. 

В същото време в България упорито се налагаше тезата, че Русия няма агресивни намерения или че действията й са оправдани от съображения за собствената сигурност. След началото на нападението към това се добави посланието да стоим настрана и да не се въвличаме в конфликта по никакъв начин. Въпреки редицата авторитетни мнения доказващи прякото значение на войната за сигурността на страната ни и бъдещото й развитие, на обществено равнище сериозността на ситуацията и до днес не се осъзнава в достатъчно голяма степен. Продължава да съществува силно изразено мнение, че ако Руската федерация бъде „удовлетворена“, това ще сложи край на конфликта. Не се разбира, че единственото трайно решение, което може да доведе до мир в региона, е военното поражение на Русия и че това поражение е в интерес на сигурността на България.  

В практически смисъл, трябва да си даваме сметка, че българската военна помощ има все по-малък военен ефект и значението й е по-скоро политическо – за вътрешнополитическо позициониране и за външнополитическа демонстрация, че и България е част от общите усилия на държавите от НАТО и ЕС. 

В началото на войната България безспорно имаше по-голямо значение и посещението на външния министър на Украйна Дмитро Кулеба през април 2022 г. е доказателство за това. Първоначалната руска офанзива беше спряна с помощта на вече доставените преди войната западни системи. Вторият критичен момент във войната бяха месеците, когато трябваше да бъде спряна руската офанзива в Донбас и да се предотврати хипотетичния пробив на украинския фронт между Донецк и Северодонецк. Тогава Украйна се нуждаеше от големи количества боеприпаси за съветски артилерийски системи – преди всичко за 122 мм и 152 мм гаубици, 122 мм реактивни снаряди за РСЗО БМ-21 „Град“ и 120 мм мини. Междувременно тя подготвяше есенната си контраофанзива и се опитваше да се сдобие с допълнително тежко въоръжение, включително танкове, други бронирани бойни машини и артилерия. 

Тогавашната вътрешнополитическа ситуация в България доведе до пропускане на възможността страната ни да предостави боеприпаси и тежко въоръжение, което да бъде компенсирано от доставки на западни системи въоръжение в бъдеще и по този начин да се подпомогне собственото ни превъоръжаване. 

Факт е, че значително количество боеприпаси, както и тежко въоръжение (самоходни гаубици 2C1 „Гвоздика“, РСЗО БМ-21 „Град“) и противотанкови системи от България, достигат до Украйна през Полша още преди началото на пълномащабното руско нападение и потокът продължава и след това, но те са продадени или произведени от търговски фирми. В това се състои един от парадоксите на българската позиция – този износ е извършен с разрешение на държавата, по този начин тя се ангажира и не може да претендира, че „стои настрана“. В същото време това не се отразява на външнополитическата позиция на страната ни и не може да доведе до преки ефекти върху отбраната на страната – чрез сключване на сделки за размяна на оборудване с водещите западни съюзници.

Одобрения през април пакет от невоенна помощ, включително каски и бронежилетки за защита на цивилни, беше чисто символичен и посещението на българската делегация в Киев, начело с премиера, не променя този факт. Договореното оказване на военно-техническа помощ чрез ремонт на въоръжение за Украйна също няма практически измерения, тъй като македонските танкове Т-72 бяха транспортирани транзитно през България и поддръжката и модернизацията им се извърши от друга източноевропейска страна или в самата Украйна.

Примерите, които се демонстрираха от Чехия, Словакия и Гърция с предоставяне на танкове, бойни машини за пехотата, зенитно-ракетни системи и летателни апарати бяха възприети като твърде рискови от страна на България. Причината за това е доставката на западното оборудване напред във времето или временното поемане на изпълнението на задачите от съюзниците. Тази позиция не е изненадваща, тъй като до момента България винаги предпочита да декларира, че самостоятелно изпълнява задачи по своята отбрана, дори когато е напълно наясно, че наличните способности са на много по-ниско технологично равнище от тези на съюзниците. 

До момента България избира до запази своето старо оборудване, заради времевия риск при доставките на западно оборудване, като често има неоправдано високи изисквания към количеството и техническото състояние на това оборудване, предвид нашето действително състояние.

Без промяна на настоящата българска политика (дори като се отчете парламентарното решение от ноември 2022 г.), съвсем скоро страната ще изпадне в ситуация, в която съветското й въоръжение ще е с минимална бойна стойност, а производствените линии в Европа и Северна Америка ще бъдат достатъчно натоварени и едва ли ще променят производствените си графици точно за такъв съюзник с толкова двойнствено поведение.

Парламентарното решение от ноември 2022 г. е стъпка в правилната посока, но трябва да си даваме сметка, че първоначалният пакет е с ограничени размери и не е свързан с цялостен план как наличните системи в максимална степен да могат да подпомогнат украинската отбрана и да бъдат обвързани с българското превъоръжаване.

Точният списък с военно оборудване е конфиденциален, но на основата на публичните изявления от украинска страна и твърденията, че списъкът е съгласуван с украинските искания, може да се предположи, че той включва боеприпаси за артилерийски системи, евентуално преносими противовъздушни и противотанкови системи, както и самоходни гаубици 2С1 „Гвоздика“, буксирни гаубици Д-20 и старите зенитни оръдия ЗУ-23-2, които са подходящи за борба с нисколетящи въздушни цели в дневни условия.

Трябва да се има предвид, че особено след есента на 2022 г., когато украинската армия проведе първите си значителни контраофанзиви и когато се демонстрира ясно предимството на съвременните западни прецизни системи, интересът към това, което България може да предостави намаля значително. Към момента основните украински искания са към западните държави, за западно оборудване, дори и от по-стари модели.

Последните пакети от военна помощ включват още прецизни артилерийски системи, повече противовъздушни системи, бойни машини на пехотата Bradley (САЩ), Marder (Германия) и разузнавателни машини със 105 мм оръдия AMX-10(Франция). Въпреки това Украйна настоява за още тежко въоръжение, вкл. танкове, бронирани машини и ракети с обсег до 300 км, за да може не само да спре руските войски, но и да проведе ефективно контранастъпление за освобождаване на Южна Украйна.

Извън политическите ограничения, които все още съществуват (например за ракетите ATACMS с 300 км обсег, за HIMARS и за MLRS MARS), предоставянето на такава военна помощ е ограничено от наличните количества в резервите на западните въоръжени сили, които бяха значително намалени след края на Студената война. В някои случаи дори оборудването да е налично, то трябва да се възстанови и/или модернизира, което също изисква време. В други случаи може да става въпрос за ограничения за предоставянето му на несъюзнически държави. Транспортирането и поддръжката му от логистиката на западните армии при съвсем различни условия, също е сериозно предизвикателство. 

Като цяло предоставеното към момента най-съвременно оборудване е за сметка на количества изтеглени оръжия от действащите въоръжени сили на западните държави или такова от поръчки предназначени за други съюзни армии. Индустрията все още не успява да ускори производството до нужното равнище, така че в достатъчно кратки срокове да може да замества оборудване от действащите армии, предназначено за Украйна.

Тук отново може би се отваря възможност за България, стига да има желание за проява на инициатива. 

Факторите са няколко.

На първо място, Украйна се нуждае от решение в рамките на седмици и месеци за провеждане на следващата контраофанзива. За този период големи количества от желаното западно въоръжение няма как да бъде доставено, а и съществуват проблемите с неговото усвояване и поддръжка – причините бяха посочени. България разполага с оборудване – основно танкове и самоходни гаубици и в по-малка степен – противовъздушни системи и бронирани машини, които биха могли да бъдат използвани за офанзивни действия в условията на този военен конфликт, но които ще остареят в следващите 5-10 години.

В същото време България не е притисната от времето. За държавата няма непосредствена  заплаха (в сравнение с Украйна) и ние бихме могли да си позволим изчакване, при което предоставеното оборудване да бъде възстановено за сметка на новопроизведено, с несравнимо по-високи характеристики.

Освен това България има НАТО, т.е. оборудването, което се изпраща може да бъде възстановено след време и наши съюзници биха могли да пристигнат в България в кратки срокове. Така не просто няма да има спад на равнището на сигурност, а напротив – отбраната ще бъде осигурявана с много по-съвременни технически средства. Последното е особено валидно за цялостната система за противовъздушна отбрана, където е известно, че се разчита на системи с ограничени възможности и крайно затруднена поддръжка.

Не на последно място, няколкократно официални български представители заявиха, че пакетът от военна помощ за Украйна отчита нуждите не само на оперативния, но също така и на мобилизационния резерв на Българската армия. Това означава, че не само не е отделено оборудване, което да се използва в действащата армия, но и е предвидено поддържането на резерв към тези формирования, а освен това е предвиден и резерв за случай на мобилизация и окомплектоване на мобилизационни формирования. В българските условия, в които подготвените резервисти са в крайно ограничени количества, а последните запасняци са свиквани преди 2008 г., поддържането в мобилизационен резерв на оборудване от 80-те и 70-те години граничи с абсурда. Вместо такива архаични решения, българската държава трябва да намери съвременен начин да подготви резервисти и да ги оборудва на модерно равнище, при което те трябва да могат да действат заедно със съюзниците от НАТО. В контекста на тази конкретна война заделянето на такива мобилизационни резерви няма оправдание предвид политическия и военен ефект, който може да се получи при изпращането им в Украйна. 

Накрая, ясно е, че решението за оказване на военна помощ от ноември 2022 г. закъсня и страната ни пропусна възможности да подпомогне едновременно Украйна и собственото си превъоръжаване. В същото време съществуват обективни ограничения пред оказването на по-мащабна военна подкрепа от западните съюзници. Следващата непосредствена задача пред Въоръжените сили на Украйна (ВСУ) ще бъде не само защитата на инфраструктурата и цивилните срещу руски въздушни атаки, но и провеждането на контраофанзива, която да възвърне областите на Южна Украйна. Това положение дава още една възможност за България. Въпреки че вече е далеч от желан партньор и съюзник, тя все още може да се намеси и да си осигури по-добри възможности в бъдеще. В противен случай, тя не само ще бъде дипломатически изолирана, но и след 5-10 години нейната отбрана ще се превърне в своеобразен музей на съветското въоръжение без еквивалент не само в Европа, но и в страните от бившия Съветски съюз.