БОРБАТА ЗА РЕСУРСИ НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ – МИНАЛОТО НА ЕДНО МРАЧНО БЪДЕЩЕ
„Знанието е сила“. „Жилите на войната са безкрайните пари“. „Черното злато“. Езикът ни е изпълнен с идиоми, някои заети още от древните, които описват как даден ресурс се явява, в един или друг момент, ключов елемент от развитието на човечеството. В началото беше солта, после дойде златото. След златото се появиха подправките, а след тях пристигна коприната и барута. Индустриалната революция роди глада за въглища, а двигателят с вътрешно горене – ненаситната жажда за петрол. Днес светът се движи от стремежа към силикон и информацията, която изкуствения интелект съдържа, пренася и анализира. Въпрос на време е човечеството да намери нова цел, към която да насочи своите апетити. Ядрената енергия и зеленото електричество вече са част от тази борба – едното по-отдавна, другото – относително отскоро. Краят на нефтените залежи в следващите 100 години ще се превърне в императив пред правителствата и пред човечеството като цяло за откриване на нови енергийни решения. Същевременно пандемията показа, че здравето също е безценен ресурс, за който света тепърва ще се бори. Достъпът до отрови и противоотрови, вируси и ваксини несъмнено ще се превърне в двигател на част от научните процеси през XXI в., а защо не и през XXII в.
Корените на тази борба за ресурси могат да бъдат открити още в зародишния стадий на човешкото общество. Първите родове и племена се формират на базата на съвместния интерес за добиване на най-базовите ресурси – кремъчни залежи, вода, месо, кости от мамути и разбира се - защита от едрите хищници. Когато с края на Ледниковия период и нарастването на броя на населението, се стига до изчезване на опасните за човека зверове, хората се превръщат в основна заплаха за самите себе си. Страхът от съседите и техните апетити ражда първите градове-държави. Заплахата от съюза на съседните градове, ражда първите царства. Страхът от съседните царства, ражда първите империи. Заплахата, сама по себе си, се превръща в ресурс, ловко употребяван от жреци, царе, пълководци и тирани. Страхът от врага – вътрешен и външен, се превръща в гориво за социални трансформации, политическа еволюция и войни. Именно поради заплахата от тиранията и деспотизма в Йонийска Гърция се ражда демокрацията. Страхът от загуба на демокрацията поражда в Рим диктатурата, която на свой ред става родоначалник на империята. През цялото това време на употребяване на страха, човечеството се стреми да добие ресурси, с които да подхранва своето развитие и да измерва своето богатство.
Парите са вероятно най-великото постижение на човешкото въображение. Способността да си въобразим, че парче метал, хартия или дори камък с определен цвят имат стойността на храна за 1, 10 или 1000 души, е главозамайваща. Парите са средство за измерване на благосъстоянието и едновременно с това се оказват самото благосъстояние. Тяхното трупане, съхраняване и показване пред останалите се оказват начина за всеки човек – от най-дребния селянин до най-могъщия крал, да изпрати послание на всички около себе си за своята сила, статус и възможности. Въпреки своят вездесъщ контрол над въображението и фантазиите на хората обаче, още със самото си създаване парите остават подчинени на една по-голяма и велика нужда – добиването на жизнено необходими ресурси.
Кой тогава е онзи преломен момент, в който борбата за ресурси се превръща от регионално съревнование в глобален процес, чийто последици изпитваме и до ден днешен? Ясно е, че човешките общности се борят за ресурси от зората на своето съществуване. Троянската война се води за достъпа на Микенската империя до зърнените пазари на Черно море. Египет и Хетската империя сключват първия мирен договор в историята, за да си поделят влиянието над богатите на кедрова дървесина земи на днешен Ливан. Шумери и акадци се избиват векове наред за правото да обработват плодородните земи на Месопотамия. Това са все примери за прочути, вековни сблъсъци, породени от глада за ресурси. Тези конфронтации продължават и след раждането на Христа. Рим напада Дакия заради златото й. Византия и България водят война за съдбата на българските търговци в Константинопол. Викингите опустошават цяла Европа в търсене на роби и скъпоценности. Дори Монголската империя се ражда в стремежа за налагане на монопол над Пътищата на коприната и добиване на ресурси и пари от подчинените народи. Въпреки това нито Античността, нито Средновековието могат да се разглеждат като периоди, в които се заражда съвременната глобална надпревара за енергия и ресурси.
В началото на XV в. Европа и светът започват да се променят. Промяната е бавна, в никакъв случай праволинейна и често изпълнена с катастрофи и фалити. Ключът за тази промяна лежи в първата глобална пандемия – Черната смърт. Между 1330 и 1360 г. тази болест, причинена от бактерията йесиния пестис, пренасяна чрез бълхите от човек на човек и от животно на животно, води до смъртта на около 1/3 от цялото човечество. Шокът за преживелите онези дни е отвъд най-мрачните ни фантазии. Жертвите на коронавируса са около 8 пъти по-малко на брой от тези на чумата, при това в епоха, когато на Земята живеят 20 пъти повече хора, в сравнение с XIV в. Представете си всеки трети човек, който познавате, да умре. Доста мрачна и ужасяваща перспектива.
Пределно ясно е, че подобен културен, социален, икономически и политически шок не може да доведе до видими промени твърде скоро след самата пандемия. Необходими са десетилетия и заглъхване на вторичните и третичните вълни, което продължава до около 1400 г., за да може Стария свят да започне да осъзнава реалните последици от Черната смърт. Промените започват в икономиката и културата. В икономически план, човекът се превръща в ценен ресурс, с оглед на демографския колапс. Селяните вече не могат да бъдат просто безропотни закрепостени слуги на своите господари. Сключват се нови договори, осигуряват се заплати, започват да намаляват привилегиите и своеволията на аристократите. В културен план, чумата ражда Ренесанса. Данте и Бокачо са първопроходците, последвани от култа към човека като център на вселената. Загубата на живот, ражда жажда за живот и тази жажда се превръща в горивото на духовното обновление.
Чумата има и други последици, често пренебрегвани от европейците. Разрухата и смъртта, причинени от пандемията в Азия, водят до краха на Монголската империя и разпадането на Пътищата на коприната. Вековните търговски мрежи секват. В Китай се издига нова династия – Мин, която в началото на XV в. започва да затваря границите си, а оттам и да прекъсва износа на коприна, подправки и порцелан. В Индия големите империи - султанатът Делхи на север и Виджаянагара в южните части на субконтинента, се разпадат. Настъпилият политически хаос води до създаване на десетки малки държавици, воюващи помежду си. Това също засяга богатия стокообмен между Индия и Близкия Изток. За капак на тези процеси, в началото на XV в. Югозападна Азия е пометена от завоеванията на монголския завоевател Тимур (1370 - 1405). Той разрушава окончателно политическия ред в земите на днешните Пакистан, Афганистан, Иран, Ирак, Азербайджан, Армения и Турция. Цялата тази несигурност, съчетана с надигането на Османската империя в края на XIV в. и началото на XV в., води до окончателен срив на древните търговски пътища, свързвали Далечна Азия с Европа още от времето на Римската империя. За последен път Европа преживява подобен шок през IV-V в. – т. нар. Велико преселение на народите. Тогава Римската империя е рухва, а на нейно място възникват варварските царства, от които впоследствие се раждат европейските държави.
Хиляда години по-късно, събитията от изток сякаш се повтарят – чума от Китай, нашествия на завоеватели от Централна Азия, рухване на търговски пътища, спиране на достъпа до ключови ресурси. Разликата е, че този път Европа не просто не се разпада политически, а напротив – европейските държави преминават в обратно настъпление, възползвайки се от слабостите и политическия разпад, обхванали другите континенти. Защо този път нещата са различни отпреди?
Оказва се, че поне веднъж политическото разединение е полезно за европейците. Докато Римската империя, обвързана със своя централизъм и споделени институции, колабира под тежестта на вражеския натиск, Разединена Европа (само в германските земи има 400 държавици – б.а.) устоява. Това се дължи преди всичко на гъвкавостта и способността за микромениджмънт на глобалните събития. Многото държави могат едновременно да се справят на локално ниво с възникващите проблеми и същевременно да формират коалиции тогава, когато външната заплаха стане прекомерно силна. Рухването на старите търговски мрежи означава, че основният икономически удар се поема от най-богатите дотогава общности – италианските морски републики, съюзът на германските пристанища – Ханзата и икономическите общности в Източна Европа – гърци, арменци и евреи. Кралства като Англия, Франция и Испания, които дотогава са по-скоро приемник на чуждото икономическо влияние, излизат на голямата сцена. Със своите големи територии, по-значително население и достъп до обширни обработваеми площи, тези държави не са така зависими от търговията и вноса, колкото италианските държави с техните ограничени локални ресурси и политическа раздробеност. Отслабването на аристокрацията вследствие на чумата и бавния упадък на феодализма, означават че кралете набират все повече сила и влияние за сметка на благородниците. Това намира изражение в поредица от централизиращи реформи през целия XV в., в резултат от които към 1500 г. в Западна Европа се появяват няколко държави, в които администрацията и законите се налагат от центъра към периферията, а привилегиите и изключенията, характерни за средновековните благородници, вече не важат с такава сила за техните ренесансови потомци.
Освен Черната смърт, в средата на XIV в. от Китай идва и първото „Черно злато“ – барутът. Барутната революция във военното дело е всъщност еволюционен процес, който започва около 1330 г. и продължава до средата на XVI в. Новата технология се разпространява из Европа като летен пожар. Наличието на непрекъснати войни във всички краища на континента, както и ограничената площ, която позволява бърза обмяна на идеи, превръщат Стария свят в инкубатор за еволюцията на пушките и оръдията. В рамките на XV в. в качеството на барута и оръжията настъпват такива промени, че към 1500 г. европейските войски вече имат ясно изразено технологично преимущество спрямо Азия и още повече - по отношение на Африка, Северна и Южна Америка.
В съчетание с централизирането на монархиите и налагането на кралската власт, това позволява изграждането на по-големи, по-ефективни и по-успешни армии. От своя страна, тези армии провокират нуждата от развитие на по-добра администрация, по-адекватна система за мобилизиране на националните ресурси и също така - на по-големи и здрави крепости, които да бранят държавите от техните врагове. Алчност, страх и жажда за нови хоризонти се преплитат в чудодейна амалгама, която се оказва двигател на европейските процеси.
Съчетанието от глад за ресурси, изчерпване на запасите от благородни метали на много места в Европа и наличието на широки прослойки от войници и наемници, които намират все по-малко възможности за забогатяване, ражда ситуация, в която европейците започват да търсят бъдещето отвъд познатите им до момента хоризонти. Към това се добавя и стремежа на кралете за разширяване на техните земи отвъд досегашните предели. В началото на XVI в. италианският ренесансов мислител Николо Макиавели правилно отбелязва, че най-голяма е властта на владетеля в земи, които е завладял със сила и в които не се налага да се съобразява с волята на аристокрацията. В тези нови земи правилата се диктуват от владетеля, а не от наследствените привилегии и древните европейски закони и норми. За първи път в своята история Европа разполага с технологията, човешкия ресурс, политическата и икономическа необходимост от широкомащабна експанзия. Започва епохата на Великите географски открития.
На 21 август 1415 г. войските на Португалия, подкрепяни от силите на различни рицарски ордени, превземат пристанището Сеута в Северозападна Африка. След като налагат властта си над града, принц Енрике, наричан впоследствие Мореплавателя (макар никога да не плава лично като изследовател – б.а.) научава, че далеч на юг, отвъд пясъците на Сахара, съществува грамадна империя, пълна със злато. От този миг насетне, преследването на тайнственото злато отвъд границите на познатия свят, се превръща във фикс идея за европейците. Век по-късно испанският конкистадор Ернан Кортес ще произнесе прочутата фраза „Ние испанците сме болни от една особена болест на сърцето, за която единственото лечение е златото!“. Борбата за скъпоценния метал започва.
Португалия и Испания започват надпреварата по пътя към империята Мали и нейното злато. В хода й, иберийците откриват редица острови в Атлантическия океан – Канарските острови, Мадейра, Азорските острови, Кабо Верде, на които се оказва, че може да се добива „бялото злато“ на епохата – захарта. До този момент захарна тръстика се отглежда само на няколко месата. Стойността на сладката подправка е баснословна. Венеция, Византия и арабите воюват векове наред за контрола над Кипър и Крит, където се добиват основните количества захар в Европа. Който притежава захарните плантации и рафинерии, седи върху несметно богатство. Португалците и испанците осъзнават, че атлантическите острови са идеални като климат за отглеждане на захарна тръстика и бързат да пренесат скъпоценната стока в тези владения. Появява се нов проблем. Работата в плантациите е изключително тежка. Преди Черната смърт, крепостничеството би решило въпроса, но в новите обстоятелства подобен безропотен труд е немислим. Същевременно климатичните условия се оказват пагубни за мнозина от европейските преселници, несвикнали с местните болести. Нужно е да се потърси друга работна ръка – такава, която не иска пари и може да живее в тропическия климат. Отговорът се крие в Африка.
Успоредно с експанзията в търсене на захар и злато, португалците и испанците се натъкват на крайбрежията на Западна Африка. Бреговете на Мароко и Мавритания са относително негостоприемни, но в естуара на река Сенегал и земите на юг от нея, европейците откриват множество местни племенни общности, които се намират в постоянни конфликти помежду си. В замяна на манифактурни стоки, желязо, оръжие, подправки и храни, местните са склонни да ловят своите локални врагове и да ги продават в робство на „белите“. Така се ражда атлантическата робска търговия. Скоро португалците ще започнат да събират роби от местните ловци по цялото западно крайбрежие на Африка – от Сенегал до Конго.
Между 1500 и 1800 г. над 14 000 000 чернокожи роби ще бъдат извозени с кораби от Африка към Новия свят. Първа дестинация са плантациите по атлантическите острови, последвани от Карибите (след 1492 г.), Бразилия (след 1500 г.) и земите от вътрешността на Латинска Америка. Робската търговия е толкова доходоносна, че през XVII в. към нея се присъединяват холандци, англичани и французи. Реално, робите се превръщат в първия „ресурс“, за който европейците започват да се избиват помежду си още от XV в. През лятото на 1478 г. спорът за робските пазари и достъпът до малийско злато, води до първата война на европейците в Африка. Във водите на Гвинейския залив се сблъскват две флотилии – португалска и кастилска. Битката помежду им се оказва съдбоносна за историята на света.
Победата на португалците има две важни последици. На първо място, Португалия се превръща в монополист в експлоатацията на Западна Африка. На второ място, вероятно още по-важно в дългосрочен план, на испанците е забранено да плават на изток, следвайки бреговете на Африка. Това се случва в момент, в който борбата за доставяне на подправки от Индия и Индонезия се ожесточава в Средиземноморието. Ако искат да намерят собствен път към богатствата на Далечния Изток, испанците трябва тръгнат на запад. Подобна перспектива изглежда пагубна за бъдещето на Испания, докато в двора на кралица Изабела не пристига един италиански моряк – Христофор Колумб, който заявява, че има план за достигане до Индия чрез плаване само на запад. Борбата за африканско злато и роби отваря пътя към откриване на Америките.
Откриването на Новия свят е комбинация от огромна поредица случайности, щастливи съвпадения и безскрупулния, завоевателен хъс на европейците. При първите си експедиции в Карибите, Колумб не откриват злато, но намира острови, които са пригодни за отглеждане на захарна тръстика. Испания бърза да изпрати плантатори и заселници, а значителна част от африканския робски поток се насочва към Централна Америка. Испаньола, Пуерто Рико и редица други острови в Карибско море, са превърнати набързо в плантации. Местното им население е в голямата си част избито, поробено или измира от болестите, които европейците пренасят. В опит да избяга от тези нови „бели дяволи“, част от населението търси спасение в континентална Америка. Именно тези бежанци, както и първите европейски изследователи, пренасят със себе си „Чумата на Америките“ – едрата шарка. Между 1495 г. и 1520 г. едрата шарка помита по-гъсто населените части на Латинска Америка, предизвиквайки граждански войни, социално брожение и разпад на големите местни държави. Отслабени от тази непозната болест и от последвалия социален колапс, империите на инките и ацтеките се оказват лесна плячка за испанците. Нещо повече, местното население погрешно вярва, че конкистадорите са дошли да ги освободят от подтисничеството на старите династии. Това което се случва е, че испанците заменят и дори надминават ацтеките и инките в подчиняването и смазването на местното население. Огромна част от живелите до 1490 г. местни загиват – според някои изследвания загубите достигат до около 70% от населението в някои части на Новия Свят. Положението е толкова тежко, че мисионерите от Католическата църква и кралските наместници се виждат принудени да започнат да защитават местните от произвола на конкистадорите и преселниците. За да компенсират загубите, испанците засилват вноса на роби –заловените членове на все още непокорените племена и внесената работна ръка от Африка.
Друг ход е закрепостяването на индианското население към съответните земи, за да се избегне тяхното бягство и преселване. По този начин, испанците до голяма степен пренасят собствената си феодална система от Испания в Новия Свят. Този, продиктуван от стремежа към ресурси, ход има огромни последици за развитието на Латинска Америка. Към него се добавя и желанието на португалската корона да използва аристокрацията и нейните ресурси, за да опитоми Бразилия. Огромната територия е разделена на зони, подчинени на благородниците, а населението в тях, макар и да не закрепостено, запазва много от феодалните порядки. Всичко това е важно, защото от жаждата за контрол и експлоатация на испанците и португалците в Латинска Америка, се оформя един социално-политически модел, който лежи в основата на съвременните държави и техните проблеми. Създава се свръх богат местен елит, проследяващ родовете си до първите заселници и навикнал да експлоатира населението. Образува се йерархична структура, в която близостта до управляващите и чистотата на кръвта са определящи за социалния статус. Изгражда се икономика, базирана на експлоатацията на земята и ресурсите, както и на местното население. Престъпността се използва от страна на богатите за налагане на терор и контрол над населението. Държавните регулации се заобикалят и се създават черни пазари и нелегални канали за трафик на стоки, без плащане на данъци и мита. Всички тези проблеми се раждат и развиват в контекста на европейската колониална експанзия, подхранвани или от политиката, или от липсата на правила, създадени от завоевателите.
Откриването на огромните златни и сребърни залежи в Мексико и Перу в средата на XVI в. променят правилата на международната икономика. На първо място, добивът на ценни метали започва да поглъща още по-значителни количества робски и принудителен труд. Същевременно необходимостта от тяхното усвояване и пренасяне до корабите на испанците променя самата структура на местното общество и икономика. Испанските колонии се превръщат в огромни трасета за износ на злато, сребро и суровини. Короната не полага никакви сериозни усилия за изграждане на местна индустрия. Единствената цел е ресурсите на Новия Свят да се изстискват в полза на Стария. Същото може да се каже и за португалските колонии в Бразилия, откъдето дървесина, захар, както и по-късно разпространилите се - кафе, тютюн и памук, се отглеждат и извозват за Европа.
Успоредно с усвояването на Америките, Португалия използва своя могъщ флот, за да наложи властта си в Индийския океан. Поредица от морски победи и успешни завоевания на ключови крепости, налагат Португалия като таласократия в Далечния Изток. Търговията с подправки, от векове доминирана от индийци и араби, сега минава през трюмовете на португалските галеони и каравели. През 1498 г., когато Вашку да Гама достига гр. Каликут, местните арабски търговци, разпознавайки португалците, възкликват „Вие пък какво правите тук!?!“ Половин век по-късно арабските фамилии и индийските търговски касти са принудени да се съобразяват с европейските пришълци и техните мускети и оръдия. За разлика от Америките, където Португалия отива, за да изсмуква ресурси, в Азия, където държавите имат хилядолетни традиции, а населението е огромно, европейците действат по-смирено чрез дипломация, преговори и подкупи. Ключова роля за усвояването на Изтока изиграват йезуитите, които бързат, верни на идеите си, да изучат местните езици и да действат като посредници и дипломати. Ловката комбинация от война, подкупи, търговия и дипломация, ражда Португалската империя в Индийския океан – „Естадо да Индия“. Към 1529 г., с договора от Сарагоса, Португалия и Испания окончателно си поделят планетата на сфери на влияние. Приключването на войните помежду им, дава възможност за изграждане на една глобална мрежа, в която богатствата на Америките се изливат към Европа и Азия, за да плащат за вноса на коприна, подправки и стоки на лукса от Далечния Изток към Европа. Сухопътните пътища на коприната постепенно са заменени от морските.
Обратно на Стария континент, вносът от Новия Свят и Азия предизвиква същински бум на индустрията и икономиката. Лесният достъп до множество нови суровини и ресурси, дава възможност на европейската икономика да увеличи своите темпове. Притокът на злато и сребро води до разгръщането на грандиозни строителни програми и подпомага покровителство на културата. До голяма степен, Северният ренесанс се крепи на прилива на злато от Испания, която тогава владее днешен Бенелюкс по силата на хабсбургското наследство. Испанското злато потича към Италия и Централна Европа, а впоследствие - към Франция и Англия. Дори Османската империя започва да усеща икономическия ефект от забогатяването на Европа. Между 1540 г. и 1580 г. Старият свят сякаш живее нов живот, подхранван от притока на ресурси. През 1580 г. Португалия и Католическата монархия се обединяват в т. нар. Иберийски съюз. Новата империя владее земи, над които слънцето никога не залязва. Търговските мрежи на испанци и португалци, които от над век са конкурентни, сега се обединяват в глобална икономическа система, непостижима по своята сложност до оформянето на Британската империя през XIX в.
В този повратен момент се случват няколко важни процеса, които изменят хода на световната история. На първо място приливът на евтино злато и сребро в Европа води до инфлация на цените, която към 1600 г. достига 400% спрямо 1520 г. Освен ръстът на цените, златото и среброто изиграват втора лоша шега на Стария континент. Тъй като луксозните стоки, които европейците все още внасят от Азия, се плащат в Далечния изток с благородни метали, реално се получава ситуация, в която Америките се изпразват от благородни метали. Те пристигат в Европа, завъртат се в икономиката, предизвиквайки огромна инфлация, след което изтичат към ковчежетата на индийските и китайските търговци.
Този процес е наричан от историците „Ценова революция“. Освен че разтърсва из основи финансовите пазари в Европа, той оказва тежък ефект върху земеделието. Повишаването на цените, съчетано със запазването на фиксирания годишен доход от феодалните владения, разорява на много места части от поземлената аристокрация. Това се вижда например в Османската империя, където Ценовата революция поставя началото на края на тимарската система. Същевременно скоковете в цените и контракциите на пазара имат негативен ефект и върху селскостопанските производители. В резултат на всичко това, Старият континент е обхванат от сериозна икономическа криза, която предизвиква огромно политическо и социално напрежение. Достатъчно е да се погледнат всички войни и въстания в Европа и Средиземноморието между 1600 и 1660 г., за да стане ясно колко пагубен е икономическият ефект от кризата. В съчетание с катастрофалните климатични промени, свързани с т. нар. Малък ледников период, фискалната и природната катастрофа се сливат в един от най-тежките векове в европейската история, съпоставим със случилото се през XIV в. и по времето на Черната смърт.
Войните, финансовите кризи и проблемите в стопанството, пораждат нов глад за ресурси и завоевания. Тези стремежи се съчетават с желанието на новите сили – Англия, Франция и Нидерландия, да изместят Испания и Португалия от позицията на глобални хегемони. Борбата между Хабсбургската династическа империя и нейните западноевропейски противници, се превръща в основополагащ елемент от последвалия период на войни между Великите сили. Първата работа на претендентите е да атакуват основните ресурси, на които се изгражда могъществото на Хабсбургите – среброто, златото, захарта, подправките и робите. Между 1600 г. и 1660 г. испанските владения в Новия свят и подчинените им португалски земи, са обект на непрекъснати нашествия, обсади и подривна дейност. Понякога, буквално със зъби и нокти, холандските търговци съумяват да отвоюват за себе си позиции в Африка, Индия, Индонезия и Карибите. Англичаните успяват да колонизират атлантическите брегове на дн. САЩ и части от Карибите, а французите слагат ръка върху търговията с роби в естуара на р. Сенегал и колонизират Канада, откъдето започват внос на дървесина и кожи.
В обект на оспорвана борба се превръща и правото за търгуване с Китай и Япония. Агресивната политика на покръстване, наложена от Хабсбургите, в крайна сметка антагонизира Поднебесната империя и Страната на изгряващото слънце. Холандските калвинисти, съвсем не така мисионерски настроени, се стремят да не натрапват вярата си – за тях е важно стоките да се купуват, а парите да се въртят. Скоро Нидерландия се превръща във водещия разпространител на оръжие и подправки в глобален мащаб. Потоците богатство, които се стичат към Амстердам, подхранват т. нар. Златен век на Нидерландия между 1606 г. и 1714 г. В тази епоха Нидерландия се очертава като първа морска сила в света. Богатствата и ресурсите, които търговците й успяват да усвоят, раждат нещо като прото индустриална революция, която дава на света: вятърните мелници, като двигатели и производители на енергия, линейните кораби, задвижвани с рул, както и способността за ефективно пресушаване и обработване на доскоро блатисти или потопени под морето територии. Холандците също така изграждат първата ефективно действаща република в съвременния смисъл на думата. В нея богатите търговци се превръщат и в управляващия елит, сливайки личните си интереси с тези на държавата.
Докато Холандия налага интересите си там, където преди това са кръстосвали португалци и испанци, Франция и Англия преминават през периоди на тежки вътрешни кризи и граждански войни. Въпреки това, към 1660 г. и двете държави са вече готови да градят колониалното си бъдеще. Съревнованието помежду им започва в Северна Америка. Борбата е кой да контролира Канада и безкрайните равнини около река Мисисипи, както и Атлантическото крайбрежие. Дървесината и кожите са първите ресурси, за които европейците се борят, но скоро към тях се добавя и съревнованието за морския улов. Риболовът и китоловът в Северния Атлантик скоро се оказват изключително доходоносно начинание, особено с налагането на китовата мас като основна форма на гориво в Европа. С цената на стотици и дори хиляди животни, нощните улици в северните европейски столици се огряват от улично осветление. Същевременно улова на риба осигурява все повече храна за непрекъснато нарастващото население на Европа. Борбата за парцелиране на риболовните зони е безмилостна и е ключова част от множеството войни, които Франция и Великобритания водят през XVII в. и XVIII в.
Към 1700 г. европейските сили са проникнали във всички основни икономически зони по света. Не съществува регион, в който да не се конкурират търговците на поне две, а често и повече, европейски държави. Дори страни като Дания, Швеция и Курландия (дн. Латвия) създават колонии в Карибите, Африка и Азия. Докато останалите европейци напредват по море, Русия гради своята колониална империя по суша. Между 1582 г. и 1700 г., руснаците, използващи най-вече казашки войски, финансирани от частни фамилии (например Струганови – б.а.), успяват да усвоят основните речни пътища между Урал и Тихия океан. През 1689 г. Русия и Китай подписват договора от Нерчинск – първото споразумение, фиксиращо границата между двете империи. Също както Франция и Англия, Русия се стреми да използва огромните количества кожи и дървесина, с които изобилства Сибир. Еколозите все още оценяват катастрофалния ефект от търговията с кожи върху популацията на редица животински видове, но през XVIII в. никой в Европа не мисли за екология. Това, което вълнува европейците са парите, земите и ресурсите. Битката за тях се разгаря с нова сила в рамките на първата „световна“ война.
През 1756 г. всички европейски сили са въвлечени в т. нар. Седемгодишна война (1756 - 1763) Този конфликт е вероятно един от най-важните в човешката история. Причина за това е не самия ход на военните действия, а икономическите последици, които довеждат до избухването на Войната за независимост на САЩ (1775 – 1783) и на Френската революция (1789 – 1799). Макар Седемгодишната война да започва по повод династичните спорове в Европа, нейните реални причини се крият в борбата за ресурси и стремежът към преразпределяне на Новия свят. Русия, Австрия и Франция се изправят срещу Великобритания и Прусия в един кървав, безкрайно скъп конфликт, който реално не води до абсолютно никакви промени в границите на Европа. За сметка на това, Франция губи своите колонии в Канада и Луизиана, както и голяма част от позициите си в Индия. Русия, от своя страна, пренасочва вниманието си от Централна Европа към Балканите, което на свой ред води до появата на т. нар. Източен въпрос, който в крайна сметка ще доведе до освобождението на България от османско владичество. Победата на Прусия над Австрия поставя началото на дълъг и сложен политически процес, довел през 1871 г. до създаването на обединена Германия, което от своя страна изиграва ключова роля за случването на двете Световни войни. И все пак най-важно остава революционното наследство от Седемгодишната война.
Изправена почти на ръба на фалита, Великобритания е принудена да затегне своята финансова политика, намалявайки свободата на международния стокообмен. Същевременно, след като са удвоили владенията си в Северна Америка, британците започват да налагат една по-сурова, строга и централизирана политика спрямо своите колонии. Нуждата от повече приходи води до въвеждането на нови данъци и такси за колонистите, както и на забрани за директна търговия на американските колонии с трети страни без посредничеството на Великобритания. Всичко това, съчетано с отказа за даване на равни политически права за американците, води до избухването на Войната за независимост на САЩ през 1775 г. Капитализирайки политическия, културен и икономически опит на Просвещението, американците се заемат да изградят модерна държава, базирана на най-новите политически и философски идеи на епохата. Така се ражда първата съвременна държава в света, основана на принципа на разделение на властите и отговорност на държавната администрация пред населението. Колкото и отдадени на демокрацията да са Бащите-основатели, икономиката натежава при решаването на социалните дилеми на новата държава. Чернокожото население остава поробено, въпреки че „Декларацията за независимост“ обявява всички хора за равни. През следващия половин век САЩ ще използва робския труд, за да развие плантациите на тютюн, памук и захар, изпреварвайки голяма част от останалите Велики сили по нива на производство на тези ценни и до днес ресурси. Появява се и нов конкурент на старите европейски сили в борбата за световните ресурси и пазари. Ефектът от тази поява ще бъде отчетен ясно към края на XIX в., когато САЩ реализират около 35% от световния БВП.
Независимостта на САЩ води до моментални последици в Европа. Ресурсите и финансите, които Франция изразходва, за да помогне на Щатите, засилват икономическата криза в кралството и създават предпоставки за сериозни социални проблеми. Катализатор, както и през XVII в., се оказва природата. На 8 юни 1783 г. в Исландия изригва вулканът Лаки. Вторичните изригвания продължават до 7 февруари 1784 г. В атмосферата са изхвърлени 8 милиона тона флуор и над 120 милиона тона серен диоксид. Отровите се смесват със зимните и пролетните облаци и над Северното полукълбо се изливат хиляди тонове отровен дъжд, които унищожават реколтите и отравят питейната вода. Десетки, ако не и стотици хиляди глави добитък измират, посевите са покосени. Отровните мъгли, които преминават през Северна Европа отнемат живота на над 33 000 души само във Великобритания. Щетите във Франция са сходни, ако не и по-катастрофални. Причината за това е, че за разлика от Великобритания, която разчита на внос от останалите, не така засегнати части на света, Франция, загубила своите колонии, се изхранва само със собствените си земеделски ресурси, които са напълно пометени. Комбинацията от колапс на държавните финанси, селскостопанска катастрофа и пълната политическа неадекватност на Крал Луи XVI, водят до непрекъснато задълбочаваща се криза и през 1789 г. избухва Френската революция.
Създаването на Френската република и последвалата я Първа империя изостря наново борбата за ресурси на международно ниво, позатихнала в периода 1770-1790 г. Наполеон ясно осъзнава, че ключът към богатствата на Британия е нейната колониална империя в Индия, откъдето Островът черпи ресурси и пари в огромни количества. Именно стремежът към добиване на тези ресурси провокира френската експедиция в Египет. Същевременно Франция успява да въвлече САЩ в нова война срещу Британия, в която Щатите се опитват да завладеят Канада и окончателно да прогонят англичаните от Северна Америка. Към тези стремежи трябва да се прибави и първата пан-европейска икономическа инициатива – Континенталната система. По своята същност тази система е опит на Наполеон да затвори европейските пазари за Великобритания, като й наложи санкции, сравними и надминаващи тези, които ЕС днес налага на Русия. Идеята на французите е да задушат британската икономика, отказвайки й достъп както до вноса, така и до износа на Европа. Блокадата действа повече или по-малко ефективно в продължение на 5 години, но не довежда до очаквания резултат. Британия, благодарение на огромния си флот и достъпа до глобалните пазари на Азия, Африка и Америките, успява не само да запази своята икономическа независимост, но и на свой ред да наложи ограничения върху вноса на стоки към Европа. Оказва се, че контролът върху моретата позволява на британската икономика да започне да задушава европейските. Блокадата се оказва провал, а ефектът от нея е окончателно сриване на европейското доверие в Наполеон и неговата империя. През 1810 г. Русия първа от големите държави напуска Континенталната система и възстановява търговския си оборот с Британия. Това, от своя страна, провокира Наполеон да нападне Русия, което в крайна сметка води до тоталния му крах и гибелта на Френската империя. Борбата за ресурси отново предопределя съдбата на европейските сили.
Краят на Наполеоновите войни (1803 - 1815) бележи началото на нова епоха в развитието на човечеството, белязана от Първата индустриална революция (започнала след 1760 г., но реално развила се в периода 1800-1840 г. – б.а.) и Втората индустриална революция (1870 - 1914). В този период, развитието на технологиите, производството и науката, създават стабилната основа, върху която надграждат съвременните икономически, социални, политически и научни процеси. Гладът за ресурси се разширява, като със всяка нова иновация се появяват нови суровини, които се добавят към графата „стратегически“. Традиционните злато, сребро, захар, памук, тютюн, коприна и вълна, са допълнени от въглища, нефт, живак, каучук, както и редките метали като хром, никел и волфрам, особено след въвеждането на електрическата енергия. Нуждата от по-ефективни оръжия, води до революция в металургията, която намира приложение в производството на цивилни машини и транспортни средства. През т. нар. Епоха на империализма (1870 - 1914) Великите сили извършват едно финално, колосално усилие за преразпределяне на Земята. Към началото на Първата световна война, само Латинска Америка и Балканите не се намират под директния контрол на Великите сили. Африка е парцелирана, Азия - също. Дори могъщият и огромен Китай е превърнат в марионетка на Силите. Надигането на САЩ и Япония превръща конкуренцията на европейските държави в наистина глобално състезание. Амбициите, гладът за ресурси и страхът от конкуренцията довеждат до Първата световна война (1914 - 1918) – конфликтът с най-важни последици в цялата човешка история.
С избухването на Първата световна война, нефтът окончателно се утвърждава като „черното злато“ и най-важният енергиен ресурс в тогавашния свят. Борбата за контрол над нефтените залежи отваря нова страница в дипломатическата история на света. Държави като Саудитска Арабия и Кувейт, които доскоро са разглеждани като третостепенни, изведнъж се оказват в центъра на нови политически игри и апетити. Саудитците имат редкия исторически шанс в този ключов период начело на страната им да стои безскрупулен, опитен и целеустремен водач – крал Сауд. Този политически ветеран на Изтока, съчетал в себе си традициите на бедуинските кланове с нюха на съвременен бизнесмен, успява да изиграе картите си по възможно най-добрия начин, лавирайки между Великите сили. Уроците, които преподава, се използват и до ден днешен от наследниците му като модел за поведение. Нефтът променя бъдещето и на други части на планетата – Индонезия, Норвегия, Венецуела. Първите две държави се превръщат в обект на апетити на Великите сили в хода на Втората Световна война, а Венецуела днес е сред основните точки на противопоставяне на САЩ и Китай.
Важността на нефта се засилва и разширява в Междувоенния период (1919 - 1939) с масовото навлизане на автомобилите в живота на хората. Успоредно с петролните продукти, на преден план все повече излиза електрическата енергия и нуждата от създаване на нови способи за нейното генериране. Този прогрес от своя страна ражда теоретичните разработки върху ядрената енергия. Атомната бомба и ядрения реактор се оказват двете страни на една и съща монета, изкована в пламъците на Втората световна война (1939 - 1945). Именно гладът за нови стратегически ресурси довежда до най-кървавия конфликт в историята. Стремежът към автаркия провокира Нацистка Германия да цели окупиране и тотална експлоатация на Европа. Трудовите лагери са създадени колкото за вземане на Окончателното решение, толкова и за употребата на робски труд за подхранване на военно-политическата машина, подчинена на Хитлер. Именно стремежът към добиване на енергийна независимост тласка Германия да нападне СССР през юни 1941 г., а Япония да атакува Пърл Харбър през декември същата година. В крайна сметка слепият ламтеж за енергия и ресурси е онова, което погребва Оста и дава възможност на САЩ и СССР да излязат от войната като новите световни колоси в областта на индустрията и войната. Неспособността да запазят своите колонии и стремежът на Суперсилите да сложат директно ръка върху енергията на Третия свят, води до деколонизацията и разпадането на Британската и Френската колониална империя. В хода на борбата за надмощие, наричана днес Студена война (1947 - 1991), САЩ и СССР развиват различни подходи към осъществяване на една и съща цел – икономическа самодостатъчност и доминиране на световните пазари. Ресурсите на новата епоха са пряката й връзка със старата – нефтът, ядрената енергия и редките полезни изкопаеми. Преследването на новите енергийни източници води до преврати, революции, смяна на съюзи, правителства и режими, дирижирани понякога с ловкост, а понякога - твърде тромаво от Москва и Вашингтон.
Краят на Студената война в никой случай не означава край на историята, а още по-малко на борбата за ресурси и енергийна сигурност. Нефтът и ядрената енергия остават и днес ключови елементи от международния политически и икономически ред. Въпреки това Четвъртата индустриална революция извади на преден план нови ресурси, за които Великите сили да се борят – информацията и високите технологии, които в стилистиката на политическите науки могат да се нарекат „дигиталното злато“. Всъщност „дигиталното злато“ вече намери конкретно изражение под формата на различни криптовалути, които обещават да пренапишат логиката, по която се развиват икономическите процеси в света. Успоредно със старите ресурси и новите технологии, дрогата бавно но сигурно се превърна в новото проклятие и златна мина на съвременния свят. Планини от злато и планини от трупове – добре позната комбинация в Латинска Америка, повтаряща по гротескен начин епохата на конкистадорите и неограничените възможности. Същевременно историята на опиумната търговия през XIX в. дава ясни индикации за това докъде може да достигне безконтролното разпространение на наркотици, особено когато е насърчавано от държавата, какъвто е случаят с Британската източноиндийска компания. Имат ли волята и неподкупността съвременните държави да застанат срещу този ужас е въпрос, чийто отговор ще трябва да очакваме с трепет.
***
В продължение на хилядолетия борбата за ресурси движи еволюцията на човешкия вид. Стремежът към сила, сигурност и оптимално съществуване, кара човечеството да се цели към максимално успешно усвояване на собствените си предимства и използване на противниковите недостатъци. Конкуренцията между първобитните групи се превръща в конкуренция на градовете-държави, която се развива в борба между царства и империи. До началото на XV в. тези процеси остават с по-скоро локален характер, ограничени от нивото на технологично развитие на отделните общества. С началото на Великите географски открития, европейците превръщат надпреварата за ресурси във все по-глобален феномен. Разширяването на потреблението, глобализирането на пазарите и стокооборота, както и развитието на науката и технологиите, непрекъснато разширяват броя и вида на ресурсите, които различните общности оценяват като „стратегически“.
Златото и среброто са първичният двигател за европейската експанзия, но скоро към тях се добавят робите, захарта, тютюна, памука и вълната. Испанци и португалци променят екоравновесието в островите в Атлантическия океан, за да могат да отглеждат захар. Великобритания изменя начина, по който изглеждат Австралия и Нова Зеландия, за да се отвори място на вездесъщите овце, чиято вълна захранва най-важната индустрия в света до XIX в. – текстилната. В опит да преодолее ограниченията на вноса на захар от колониите, Наполеон насърчава отглеждането на захарно цвекло, което променя завинаги производството на „бялото злато“ в глобален мащаб. Дори САЩ, създадени на база високите морални ценности на Просвещението, запазват робството през първия век от съществуването си, за да стимулират своята икономика и глада за добив на суровини. От XVIII в. насетне, войните за ресурси се превръщат в световни конфликти. Седемгодишната война се води на територията на Северна и Южна Америка, Европа и Азия. Наполеоновите войни засягат Америките, Азия, Африка и Европа. Двете Световни войни не оставят част от планетата, която по някакъв начин да не е съпричастна на конфликтите. Все по-голям мащаб, все повече смърт, в борба за все повече ресурси.
Технологичната революция, последвала Голямата война довежда до създаването на ядрената енергия и в крайна сметка – до борбата за усвояване на космоса. Новите реалности на войната водят до нов бум в развитието на индустрията и нов глад за дотогава неупотребявани ресурси. Борбата за нови земи, нови ресурси и нови пазари е катализатор на политиката на Германия и Япония в навечерието на Втората световна война. Стремежът на СССР да догони и изпревари САЩ като световна икономическа сила, кара Сталин да наложи тоталитарния планов модел на икономическо развитие, който ще предопредели бъдещето на Източна Европа до края на XX в. Втората световна война завършва процесите, стартирали с Голямата война. Краят на конфликта бележи момента на раждане на съвременния ни свят с всичките му идеали, стремежи и недостатъци.
След края на Студената война, светът отново е мултиполярен. САЩ и Китай се издигат като двете най-силни държави, но това в никакъв случай не бива да води до подценяване на държави като Русия, Великобритания, Франция, Германия, Бразилия, Индия, Канада и Япония. Трагедията в борбата за пазари, ресурси, пари и новото „злато“ на XXI в. – информацията, е че човечеството остава все така разединено и слабо пред заплахата от наистина глобални проблеми. Пандемията от коронавируса беше само предястието на нещата, които очакват вида ни през следващия век. Изчерпването на нефта до 100 години, избухването на нови супервируси, глобалното затопляне, свръхраждаемостта и не на последно място - развитието на AI, поставят пред човечеството редица екзистенциални въпроси, за които хората нямат никакъв адекватен отговор. Слаби и разединени, вкопчени в нелепи локални конфликти, които служат за подхранване на нечие его или банкова сметка, ние не виждаме огромната буря, която е покрила бъдещия хоризонт на човешката история. Забили поглед в настоящето, хората крачат не към звездите, а към пропастта, изровена със собствените им ръце. Ръце жадни да се вкопчат в нови и нови ресурси.
