България и европейския път на Македония – въпроси без отговори
Преди 30-тина и повече години, в зората на посткомунистическата демокрация, една така и останала незнайна националистическа партия (вероятно поредна креатура на Държавна сигурност) за кратко „възстанови“ легендарния преди 9-ти септември вестник „Зора“, създаден от Данаил Крапчев и списван от имена като Йордан Бадев, Димитър Талев и Йордан Йовков. На заглавната му страница тя издигна думите: „Обединена Македония, в Обединена България, в Обединена Европа“.
С основание се смята, че лозунгът е бил просто една от множеството националистически провокации на Държавна сигурност (ДС). Колкото и наивен, нереалистичен, и откровено опасен (придружен с карта, на която цяла Егейска Македония е откъсната от Гърция) да беше този той, и до днес остава почти единствената ясна концепция за отношенията с тогавашната Социалистическа република Македония, която е предлагана на българските граждани.
Почти, защото в краткия период на истинско „разведряване“ между София и Скопие, когато България е управлявана от Иван Костов и Петър Стоянов, а Македония – от Любчо Георгиевски и Борис Трайковски, се поставят основите на съвсем друга програма – реалистична, модерна и полезна за гражданите и в двете държави. На тази концепция се сложи край, когато Иван Костов падна от власт през 2001 г., Георгиевски – през 2003 г., а през 2004 г. президентът Трайковски загина трагично при самолетна катастрофа, само на 47 години. Две десетилетия по-късно можем с тъга да констатираме, че с него загина – поне от Македонска страна – и визията за истинско общо, добросъседско, европейско бъдеще на двете нации, в които немалък процент от населението са братовчеди. Времето от 1998/9 до 2001 г. дори не беше достатъчно тази визия да бъде ясно формулирана като стратегическа цел, камо ли представена на общественото мнение като конкретни тактически стъпки за преодоляване на шест десетилетия, а в някои отношения, цял век наслагване на враждебни наративи, пропагандни клишета и националистически митове.
Момиче на велосипед стои близо до офисa на Делегацията на Европейския съюз в Република Северна Македония, покрити с лозунги, които казват „ЕС за теб“ на различни езици / Скопие, Северна Македония, 24 март 2020 г. REUTERS/Огнен Теофиловски
През последвалите двадесет години, в Скопие не само се наложи универсален антибългарски държавен разказ, но и възникна политическа конкуренция на този разказ, единият - дясно-националистически, другият – носталгично-югославски. „Защитата“ от съседна България се превърна в ежедневен политически инструмент и ключово предизборно послание, а обвиненията в „бугаращина“ – основен компроматен похват срещу политически противници. Разумна стратегия и тактика за преодоляване на историческите наслагвания и дипломатическите противоречия , поне на публично ниво, повече не се изгради.
Темата на тази статия обаче е по-скоро липсата на съответен градивен подход от страна на българската държава и политическия елит през този период. Добре известно е, че за танго са нужни двама, но проблемът на българската политика към Скопие е, че вместо да отправи покана за дипломатическо танго, София се хвана на балканското хоро на митологичната омраза, чиято хореография пряко сочи към Белград, но косвено – към Москва, която винаги е ползвала „Македонския въпрос“, за да разединява балканските държави. Дълги години, България е опасно пасивна, дори безпомощна в „македонската“ си политика, но поне играе ролята на зрелия участник в братовчедския спор и не допуска размахването на „македонската карта“ във вътрешната политика. Това става вероятно по силата на „мускулна памет“ в политическите ни среди, които помнят трагичния ефект на злоупотребата с македонската тема за вътрешнополитически цели в периода 1903-1934 г. Но и тази семпла традиция на политическа зрялост е изоставена през 2020 г., когато фината настройка на дипломатическите отношения с най-близката ни, географски, исторически и генетично, държава е стъпкана с тежките ботуши на предизборния популизъм в една криза, предизвикана от вътрешната корупция в България, а не от междудържавни проблеми. И то в период, в който триото Заев-Димитров-Пендаровски създаваше в Скопие поне илюзия за осъзнаване на грешната, дори катастрофална политика на Цървенковски и Груевски в периода 2003 -2017 г. Опозицията и просръбските медии в Македония еднозначно дефинираха и тримата като „бугараши“, а Заев, който произхожда от виден Струмишки род, направо като „бугарин“. Част от причините за днешната криза е и фактът, че и Никола Димитров, и Стево Пендаровски са част от екипа на покойния Борис Трайковски и със сигурност са разглеждани, поне в самата Македония, като носители на политика на сближаване. Това е подкрепено от и от обстоятелството, че именно те подготвиха и подписаха от македонска страна договора за добросъседство. Ударът на българското вето от 2020 г. не беше само лично срещу тях, но и срещу посланието (основателно или не), което биографията им носеше за българо-македонските отношения.
Премиерът на България Иван Костов (Л) разговаря с президента на Македония Борис Трайковски (Д) преди срещата им в София на 5 юни 2001 г. Трайковски пристигна на двудневно официално посещение в България. / REUTERS / Алексей Дитякин
Към днешна дата, след разумната линия възприета от кабинета „Петков“ и част от опозицията през 2022 г., българската позиция в рамките на ЕС по повод преговорите с Република Северна Македония (РСМ), е непопулярна в ЕС, но е стабилна и защитима. Двустранните отношения със Скопие обаче са под точка на замръзване, а поредното предизборно нагнетяване на антибългарски настроения и ясното преминаване на президента Пендаровски в лагера на надпреварващите се носители на антибългарски послания правят перспективите за сближаване все по-слаби. Вероятността Северна Македония да изпълни условията на ЕС (по същество – български условия) е далечна, но реална. Възможността обаче РСМ да влезе в ЕС като приятел на България, на този етап, е илюзорна.
Как и защо стигнахме дотук? Вероятно всеки има своя отговор. Добре известно е изкушението да откриваме обяснения за проблеми в миналото, като потъваме все по-назад във времето. Някои ще търсят причините във ветото от 2020 г., други ще се върнат до формулировката от 1992 г. - „Признаваме държавата, но не и езика и нацията“, за трети корените на проблема ще са единствено в антибългарската пропаганда и политиката на насилие срещу българите по време на Титова Югославия, а четвърти ще се върнат по-далеч в историята, към периода 1941 – 1944 г, или дори по-назад – през 1913г. или 1903г. Всеки ще има своите аргументи. Но това ще са исторически аргументи за постепенното отдалечаване на хората от двете страни на границата, за оформянето, ако щете, на различно национално съзнание в рамките на ХХ в.
Историческият анализ няма да даде отговор на въпросите: „Защо България не можа да използва постигнатото през 1992 г., когато първа призна македонската независимост и спаси Македония от братоубийствените Югославски войни, както и в периода 1999-2001 г., когато помогна на Скопие при вътрешна криза, носеща катастрофални рискове и когато започна осъзнаването на взаимен интерес от общо европейско бъдеще, защо България не се възползва от лекото разведряване след 2017 г. и Договора за добросъседство, от влизането на Северна Македония в НАТО?“. Тези въпроси изискват политически, а не исторически подход.
Президентът на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по време на церемонията за посрещането й в в Скопие, Северна Македония, на 26 октомври 2022 г. / REUTERS/Огнен Теофиловски
За мен отговорът е прост и тъжен. Ние не знаем какво искаме. От 2001 г. насам (както и в периода преди 1999 г.) ние просто нямаме цели в отношенията си със Скопие. Всеки български гражданин може да види, че такива цели липсват на публично ниво. Като активен политик през последните двадесет години, аз мога да потвърдя, че липсва и диалог в рамките на политическия „establishment” на България между партиите, лидерите им, отговорните за външната политика фигури в тях, ангажираните с политиката дипломати, интелектуалци, авторитети (доколкото в българската политика такива са останали). Няма опит за изграждане на национален политически консенсус по най-болезнената и трънлива външнополитическа тема, камо ли резултат от него. Доколкото съществува – което не мога от личен опит да потвърдя или отрека – някаква трайна българска „македонска“ политика, тя е изцяло непублична, подготвяна и съхранявана в прашни, и доколкото познавам тези административни и ченгеджийски нива, добре опушени с цигарен дим кабинети. Тя е достояние на малцина представители на службите, вероятно със стаж още от времето на комунистическото разузнаване, които работят в няколко министерства и държавни институции. Те не смятат за нужно тази линия, ако изобщо я има, да стане „политика“ в същинския смисъл и да бъде обществено подкрепена чрез разумна стратегия с реалистични цели.
Македонският президент Стево Пендаровски говори по време на интервю за Ройтерс в Скопие, Северна Македония. Никола Димитров и Стево Пендаровски са част от екипа на покойния Борис Трайковски и със сигурност са разглеждани, поне в самата Македония, като носители на политика на сближаване. Това е подкрепено от и от обстоятелството, че именно те подготвиха и подписаха от македонска страна договора за добросъседство. / 30 април 2024 г. REUTERS/Огнен Теофилофски
Възможни са, прочее, различни такива стратегии. Една е въплътена в споменатия лозунг „Обединена Македония, в Обединена България, в Обединена Европа“. Но тя предполага конфликт с три съюзнически държави в НАТО, една от които е член на ЕС, а другите две – кандидат-членове. Втори възможен начин за развитие на въпроса е разделянето на Северна Македония между България и Албания – идея, често бълнувана от т.нар. крайни националисти, чието споменаване директно обслужва сръбския и руския интерес на Балканите. Ясно е, че такива стратегии, освен че противоречат на множество многостранни и двустранни договори, единствено подхранват страховете на македонците и антибългарския разказ на елитите им. Съществува и концепцията за две „български държави“ в рамките на ЕС, повлияна от румънски национални стратегии за отношенията с Молдова. Не е тук мястото да се спирам на десетките ключови разлики между българо-македонските и румънско-молдовските отношения. Всъщност единственото общо е токсичната роля на руската имперска политика. По-важното е, че тази концепция също подхранва, а не пресича, антибългарските настроения, наслагвани с поколения в Македония. Тя не отчита повече от век история, през която народите ни (или според нашия национален прочит – народа ни) формират различно национално съзнание и само мимолетно, и изключително проблематично, съжителстват с общи институции. Въпросната концепция също така не взима под внимание динамиката между славянското и албанското население в Северна Македония. Накратко – този тип стратегически визии, които, боя се, не са чужди на задимените ни ченгеджийски кабинети, а още по-малко на националистическите ни партии, са изключително зловредни за интереса ни да се сближим със съседите, някои от които са и наши братовчеди. Те всъщност – къде от глупост, къде от предателство – обслужват интереса именно на тези, които през последния век създадоха антибългарските настроения и враждебната на България национална идентичност в македонските земи.
Какво е решението? Би било опасна суета, характерна иначе за българската политика, да кажа, че знам, или дори че има, лесно решение. Но то със сигурност изисква началото на наш, български разговор за реалистичните стратегически цели в официалните отношения със Скопие, и с гражданите на Северна Македония.
Хора се събират по бреговете на река Вардар близо до Археологическия музей в центъра на Скопие, Македония, на 29 май 2018 г. / REUTERS/Marko Djurica
