(По архивни материали)

За всеки, който се интересува от Балканите, е повече от ясно че България винаги е помагала на новата държава Република Северна Македония (РСМ) в най-трудните за нея времена и очевидно така ще продължи и в бъдеще. Но много хора, нарочно или не, забравят съдбоносния период от 1989 до 2001 г., рамкиран от началото на разпада на Югославия и въоръжения конфликт в Македония. Затова е добре да се припомня, че България първа признава независимостта на Република Северна Македония и значително допринесе за поставяне на началата на македонската демокрация и освобождението на държавата от югославския режим. За съжаление, отговорът на Скопие на тази политика на София през цялото време е белязан от „говорът на омразата”, който има своите дълбоки корени в пропагандната машина на Титова Югославия.

За да бъде скрита историческата истина за Македония се ангажират цели институции, безброй медии и добре платени сътрудници на държавните служби, чиято цел е да очернят и демонизират България повече и от самия дявол. Докато цялата тази камарила контролира държавните и научни институции, както и медийното пространство в Република Северна Македония, дотогава „говорът на омразата” ще съществува в македонските учебници и медии. Представете си само – в страната има масова 35-40% безработица, докато "шаманите на македонизма" са платени скъпо и прескъпо с парите на горките македонски данъкоплатци! Изпускат ли се лесно такива привилегии и власт? Разбира се, че не! За това говорят и съхраняваните в Централния държавен архив (ЦДА) архивни документи от периода.

В изпълнение на Наредбата за предаване на съхранение в ЦДА на създадените преди двадесет години от държавните институции документи в архивните фондове на Министерски съвет, Народно събрание, Администрация на Президента на Република България и др. постъпиха голям брой материали. Една немалка част от тях разкриват сложните отношения между София и Скопие през въпросния период. За българо-македонските връзки интересни документи се пазят и в личните архивни фондове на български политици участвали в развитието им. Сред тях особено силно изпъква фонда на бившия български президент Желю Желев. Всички тези архивни материали не само позволяват да се запълнят „белите петна” през разглеждания период, но и да се представят ред непознати гледни точки.

Български войници маршируват пред руски танкове Т-55 в ничия земя между България и Македония на граничния пункт Гюешево, — Български войници маршируват пред руски танкове Т-55 в ничия земя между България и Македония на граничния пункт Гиешево, 14 май. България предаде 31 танка и 18 оръдия на съседна Македония като част от по-голяма военна помощ, предназначена да подобри сигурността на малката балканска държава. Общата помощ включва 94 танка Т-55 и 108 минохвъргачки с боеприпаси за тях.

На 8 септември 1991 г. се формализира мирното отделяне на Република Северна Македония от Югославия след референдум, на който мнозинството от гражданите на републиката гласуваха за самостоятелна държава.

Мнозина видяха в обявяването на независимостта сбъдването на една мечта – откъсването от сферата на влиянието на Белград. Но тя беше набързо съкрушена от управляващите балканската държава. Скъсването с миналото се оказа болезнен процес, макар че единствено за Република Северна Македония той се размина без война за разлика от всички останали бивши югославски републики, където сръбският шовинизъм се опита със сила да ги остави в разпадащата се федерация. Още от създаването си, новата държава се сблъсква с ограбването на нейните ресурси и граждани от сръбския режим на диктатора Слободан Милошевич и вярната му юго-армия, които с напускането на страната изнесоха многобройно и ценно имущество. Югославските банки задържаха около 2 милиарда германски марки по влоговете на македонските граждани, които и до ден-днешен не са върнати на техните притежатели.

Югославия насочи недобросъседската си политика и към България, в която на 10 ноември 1989 г. се постави началото на демократични промени. В резултат на това отпаднаха съществувалите забрани да се коментира публично съдбата на българските общности зад граница и македонския въпрос. През декември у нас бе създадена сепаратистката Обединена македонска организация (ОМО) „Илинден”, а в юго-медиите започна антибългарска кампания за наличие на „македонско малцинство” в България. На 28 декември говорителят на югославското МВнР заяви: „В България има македонско малцинство, което трябва да бъде признато от българска страна.” На 14 февруари 1990 г. последва и Обръщение на Съюзната скупщина на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) до българския парламент за признаване на македонско национално малцинство. В отговор, на 6 март Народното събрание прие Декларация срещу юго-опитите да се създаде македонска нация на антибългарска основа.

Съвсем изненадващо, в играта и у нас, и в Република Северна Македония беше вкарана историческата Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). На 29 май 1990 г. по Българската национална телевизия (БНТ) се появи интервю с последния й водач Иван (Ванчо) Михайлов. Почти месец по-късно - на 17 юни 1990 г., в Скопие се създаде Демократическа партия за македонско национално единство (ДПМНЕ), която се обяви за приемник на старата ВМРО.

Интересното в случая бе, че през 1990 г. основателите на бъдещата партия ДПМНЕ в Република Северна Македония посетиха София и се срещнаха с президента Жельо Желев, с премиера Димитър Попов, с депутати. „Те ми се обадиха и поискаха среща в София с една идея – да се подпомогне процеса на развитие на Република Македония.” Това заявява председателят на ВМРО - Красимир Каракачанов, в интервю пред журналиста от Република Северна Македония - Васко Ефтов. Каракачанов допълва, че с Драган Богдановски, първият основател на партията ДПМНЕ, се познава още от 1988 г. Председателят на ВМРО си спомня още: „След това Богдановски ме предаде на сръбските тайни служби УДБА. Когато се срещнахме отново през 1990 г., аз го попитах дали ме помни. Богдановски ми отговори: „Помня те, ама стана грешка тогава”. Ама каква грешка, УДБА щяха да ме арестуват…”. За срещата на представителите на ДПМНЕ с българските политици Каракачанов споделя: „През 1990 г. основателите на ДПМНЕ ми се обадиха, за да съдействам за срещите им с българските власти. Официален договор с България не е подписван тогава, но Димитър Попов гарантира, че ако Югославия нападне Република Македония, България ще използва всички дипломатически и политически средства, за да се противопостави на това.”

Привърженици на ВМРО-ДПМНЕ, основната опозиционна партия в Северна Македония, развяват партийното знаме, докато празнуват победата си на парламентарните избори в Скопие рано сутринта на 2 ноември. Социалдемократите признаха загубата си след изборите, отбелязвайки края на десетилетия на ляво управление в бившата югославска република. Любчо Георгиевски, лидер на дясната партия ВМРО-ДПМНЕ, заяви, че той и неговият пазарно ориентиран партньор, Демократичният алианс (DA), са на път да формират правителство. / ***2 Ноември 1998, Скопие / REUTERS***

Междувременно, за първи път от десетилетия, на провеждащото се от 5 до 29 юни 1990 г. в Копенхаген Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), България официално постави въпроса за българското самосъзнание на населението в Социалистическа република Македония (СРМ). На 30 юли група български народни представители, начело с кандидат-президента д-р Петър Дертлиев, не бяха допуснати през границата да положат венец на гроба на Гоце Делчев в Скопие. На 2 август същата година 87-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание е чествана официално в присъствието на новоизбрания президент Желю Желев. Ден по-късно е приета и декларация на Великото народно събрание (ВНС) по повод Илинден – „За добронамерен подход в отношенията със СФРЮ”. На 11 септември 1990 г. в Рим бе погребението на Иван Михайлов.

На 27 февруари 1991 г. МВнР обяви, че България приема за „законен документ” „Декларацията за суверенитета” на СРМ и няма да има териториални претенции. И сякаш като отговор, на 4 юни, гръцкият министър на правосъдието отказа да приеме българския си колега, защото е пристигнал със самолет на „ПАН Ер Македония”. Месец по-късно президентът Ж. Желев прави изявление, че България е за правото на самоопределение на всички народи на Югославия, включително и за създаване на независими държави, стига тези промени да стават без употреба на сила. А на 30 август пред в. „Зюддойче Цайтунг” президентът формулира българската позиция към Република Северна Македония, почиваща на три точки: признаване след референдума за независимост, непризнаване на измислената от Коминтерна нация и ненамеса във вътрешните работи на бившата югославска република.

На 9 септември 1991 г. след референдума за независимост на Република Северна Македония Гърция поиска тристранна среща с България и Сърбия на 19 септември във връзка с обстановката на Балканите. На 16 септември на първото си посещение зад граница след референдума за независимост, в България пристигна македонският премиер Никола Клюсев. Същият ден, по повод поисканата от Гърция тристранна среща, говорителят на МВнР обяви становището на България да не се засягат интересите на „трети неприсъстващи страни”. На 19 септември се оповести отлагането на срещата в Атина „за по-късно”. Двойната игра на Скопие лъсна с казаното на пресконференция на ВМРО-Съюз на македонските дружества (ВМРО-СМД) в Москва, че: „… и до момента в Република Северна Македония е забранено да се притежават, разпространяват и да се четат български вестници”. Въпреки това България не промени позитивната си политика към непризнатата държава.

На 2 декември 1991 г. президентът Ж. Желев получи писмо, озаглавено - „До всички президенти по света”, от македонския си колега К. Глигоров, с молба за официално признаване на Република Северна Македония. На 5 януари 1992 г. Ж. Желев изпрати писмо-отговор до К. Глигоров, в което той заяви: „Убедени сме, че Македония отговаря на критериите на ЕО за признаване. В най-скоро време България ще признае независимостта на Р Македония, както и на Словения и Хърватско.” На 9 януари последва български меморандум до СССЕ с посланието, че: „Всяко отлагане на международното признаване на Р Македония не би съдействало за стабилността на Балканите.” А на 15 януари България първа в света призна независимостта на държавата с нейното конституционно име - „Република Македония”.

Признаването стана по настояване на президента Ж. Желев. Късно вечерта на 15 януари заседанието на Народното събрание (НС) бе прекъснато и премиерът Филип Димитров обяви, че правителството е решило да признае независимостта на четири републики от състава на бивша Югославия – Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина. По-късно Ф. Димитров обясни своето действие така: „Беше една сложна ситуация и никак не лесна, но аз признах и поех отговорността да оповестя това решение, защото беше ясно, че Македония ще бъде призната от България, по това бяха правени изявления. Въпросът беше дали веднага и дали безусловно. Войната продължаваше и едно признание беше допълнителен аргумент да се спрат или поне намалят опасностите от нахлуването на юго-армията в Македония”. По този начин България се вписа в кръга на държавите, които очакват европейска и атлантическа интеграция, допълва експремиера: „Историята се решава не в политическия диалог, тъжно е когато на исторически дебат се придава политическо звучене”, констатира с горчивина Ф. Димитров.

Признаването на Република Северна Македония има не само добри оценки. „Ние навремето“, заявява по този повод друг български премиер – Иван Костов, „направихме много – България първа призна Македония – те са го забравили отдавна. Сега сигурно си мислят, че СССР първи ги е признал”. Иронията му е свързана с факта, че на 4 август 1992 г. с помощта на президента Ж. Желев руският президент Борис Елцин признава в София суверенитета на Република Северна Македония.

Представителят на Русия в ООН, Сергей Лавров (отдясно) и руският посланик в Северна Македония, Юрий Трушин (отляво), отговарят на въпроси по време на пресконференция след срещата с президента на Северна Македония Киро Глигоров в Скопие на 28 октомври — *Представителят на Русия в ООН,* ***Сергей Лавров*** (отдясно) и руският посланик в Северна Македония, Юрий Трушин (отляво), отговарят на въпроси по време на пресконференция след срещата с президента на Северна Македония Киро Глигоров в Скопие на 28 октомври. Руските служители заявиха, че няма причина за удължаване на мандата на Мисията на ООН в Република Македония (UNMIOS) след признаването между Северна Македония и Сърбия.
*8 Октомври, 1996 / REUTERS*

Опитите за принизяване на ролята на България не секват и през най-тежките години на съществуване на „суверенната” македонска държава, въпреки ударите, които Скопие понесе. Първият натиск срямо Република Северна Македония беше нанесен чрез блокадата на страната от север и юг, след обявяването на независимостта й през 1991 г. Сърбия и Гърция не искагаи не можеха да се примирят с нейното съществуване и загубата на общата им граница, помагаща им да имат своето водещо положение на Балканите.

В сръбската преса започнаха да се изливат потоци от кал против Република Северна Македония. Сръбските шовинисти явно трудно се примиряваха с факта, че страната не иска да бъде третирана като Вардарска бановина, каквато е била в границите на Сръбско-хърватско-словенското кралство и Видовденска Югославия между двете световни войни. Те определяха референдума за независимост като предателство и „отнемане на сръбски територии”. Немалко сръбски политици реагираха остро, заговори се дори за „възстановяване на реда в Македония”, а водачът на Радикалната партия в Сърбия – Воислав Шешел дава обещания, че ще изпрати свои четници в Скопие.

Логиката на развитието на отношенията между Република Северна Македония и Сърбия след разпадането на югославската федерация подсказваше, че са неизбежни бъдещи противоречия между двете държави по въпроси свързани с историята, църквата, сръбското културно наследство на територията на Вардарска Македония и др. И Белград, и Скопие обаче се стремяха да ги тушират главно поради стратегическата важност на транспортния коридор Север–Юг (Белград-Ниш-Скопие-Солун). Неговото безпрепятствено функциониране засягаше жизнените интереси на двете страни в области като транспорт, търговия, енергетика, телекомуникации. Това предполагаше и въздържане от действия, които биха довели до ескалация на напрежение между тях.

Линията на балансиране и предпазливо изчакване, която следваше Скопие по отношение на Косово (относно общата граница и статута), както и толерирането на т. нар. Православна охридска архиепископия в Република Северна Македония, формирана с благословията на Сръбската православна църква (съгласно томос на архиепископ Зоран Вранишкович от 2002 г.), потвърди тези виждания.

Същевременно остро реагира и Гърция. Министър-председателят й - Мицотакис и президентът Караманлис заявиха, че не приемат разпадането на Югославия и за тях Македония като държава не съществува. Гърция започна икономическа война чрез блокада на границата й с Република Северна Македония - под претекст, че последната краде нейната антична история и може да има териториални претенции. Първоначално забрани на новата република да използва Солун, където минава нейният главен търговски път, освен за спешни доставки на храна, лекарства и известно количество нефт за отопление, както и за доставките за умиротворителните сили на ООН. След това реши, че ембаргото ще се прилага за всички митнически пунктове в Гърция, а не само за солунското пристанище. Блокадата беше сериозно предизвикателство за върхушката в Република Северна Македония. Паническият страх я принуди да потърси помощ от България за коридор. Страната ни се притече на помощ, отваряйки границата и пристанищата си за македонския износ и внос. В средата на 90-те години Бургас стана най-голямото пристанище за балканската държава без морски излаз.

Министрите на външните работи и лидерите на балканските страни позират след края на пленарната сесия на двудневен форум в Агия Пелагия на 3 ноември 1997 ***(отляво надясно, първи ред отгоре):*** зам. министърът на външните работи на Босна и Херцеговина Миховил Малич и министрите на външните работи на Албания Паскал Мило, на България Надежда Михайлова, на Югославия Милан Милутинович, на Гърция Теодорос Пангалос, на Румъния Адриан Серин, на бившата югославска република Македония Благой Хаджиски и на Турция Исмаил Чем;
***(втори ред, отляво надясно):*** премиерът на Албания Фатос Нано, премиерът на България Иван Костов, президентът на Югославия Слободан Милошевич, премиерът на Гърция Костас Симитис, бившият президент на Северна Македония Киро Глигоров,премиерът на Турция Месут Йълмаз и премиерът на Румъния Виктор Чорбя. / ***Yannis Behrakis / Reuters***

Започналият през 1991 г. спор между Атина и Скопие за името на новата държава, регистрирана в ООН като Бивша югославска република Македония (БЮРМ), прераства в политически конфликт, който се задълбочаваше. Може дори да се говори и за неговата ескалация с възможни обезпокоителни последици както за двустранните отношения между Гърция и Р Македония, така и за цялостния климат в региона на Югоизточна Европа (ЮИЕ). Гърция нанесе сериозни поражения на македонизма и с принудата за промяна на държавното знаме и конституцията на Република Северна Македония (с приетите на 6 януари 1992 г. анекси), с наложената резолюция на Съвета за сигурност на ООН (СС на ООН) от 1993 г., която задължи Скопие да води преговори с Гърция за името и главно с двустранната Временна спогодба (1995). В посочената Спогодба под натиска на гърците беше включен чл. 7, който гласи: „Да не се допуска обществени и частни органи и институции да провеждат неприятелска пропаганда срещу Гърция.” Резолюцията и Спогодбата са двата документа, които Атина използваше за натиск срещу Скопие за промяна на името.

От самото начало, за познавачите на същността и историята на „македонския въпрос”, беше ясно, че спорът за името на новата държава не е „ирационален”, „анахроничен” или „абсурден”, както го определяха редица европейски политици, а въпрос, който засяга дълбоко интереси от политико-идеологически и етнонационален характер, не само на Гърция и Македония, но и на други държави. Това противоречие не може да бъде решено, ако двете страни не загърбят историческите реалности, свързани с географската област Македония и населявалото я от векове население. Отсъствието на политическа воля на властите в Атина и Скопие да признаят тези реалности и да направят съответен компромис беше главната причина спорът да се интернационализира. Той стоеше на вниманието на ООН, НАТО, ЕС, ОССЕ и Международния съд в Хага. В онзи момент всички тези организации, както и самите спорещи страни нямаха очаквания за неговото бързо разрешаване.

Същностният проблем на властите в Скопие лежеше във възприетата от тях теза, че името на държавата е производно на „македонска етнонационална идентичност”. Формирана в географската област Македония още от древността и произтичащата от нея актуална политика с претенции за исторически съществувала македонска нация, за наличие на македонски етнически малцинства и за македонско културно наследство на територията на съседните държави.

Споменатата теза, на която научният свят гледаше с насмешка, беше сериозно доказателство за задълбочаване на кризата на идентичност на тези, които се определят като македонци по националност. Отричането на славянските корени на „македонската нация” внесе объркване в населението, в научните среди, предизвика разделение и противоречия в политическия живот на страната. Тогава обикновеният гражданин тогава се питаше – ако се наложи тази теза, какво място ще бъде отредено на славянските просветители, на църквата, на езика – основните стълбове, върху които след Втората световна война системно се градеше „македонска нация”?

Атина започна спора за името на новата държава, отстоявайки свои държавни и национални интереси. Тя беше в правото си да защитава тезата, че Скопие не може да претендира за исторически съществувала македонска нация в географската област Македония, за историческото и културно наследство на Александър Македонски, за етническо македонско малцинство на територията на дн. Гърция. Според Атина, самото име на държавата – „Република Македония“, съдържа претенции към цялата област Македония, конкретно към Егейска Македония, в която живеят 2.5 милиона македонски гърци и подстрекава към иредентизъм.

Президентът на България Желю Желев влиза в централата на НАТО на 25 март 1996, след като беше посрещнат от генералния секретар на НАТО Хавиер Солана. Брюксел / Reuters — Президентът на България Желю Желев влиза в централата на НАТО на 25 март 1996, след като беше посрещнат от генералния секретар на НАТО Хавиер Солана. / Брюксел / Reuters

Проблемът на Гърция в спора определено свързан с отсъствието на политическа воля да се подкрепи открито всепризнатата, исторически доказана истина, че славянското население в региона Македония в началото на XIX в. категорично се самоопределя етнонационално като българско. Всеизвестно е, че това население воюва за своя църковна независимост в рамките на Османската империя, че пролива реки от кръв за присъединяване към освободеното отечество, че именно то предизвиква появата на политическата сцена в Европа на т.нар. “македонски въпрос“ - по същество, въпрос за съдбата на българите в Македония. В двустранните българо-гръцки отношения през ХХ в. има неоспорими свидетелства, че гръцката държава признава българския етнически характер на това население. Потвърждават го и двустранните междудържавни договори за размяна на население след Първата световна война (1914 - 1918). Защо тогава Атина определя това население като “славофони” или “славо-македонци”?! Това е нелогично и недружелюбно от страна на гръцкия подход в спора, защото засягаше и интересите на България и българската нация.

Очевидно подходът на Атина и на Скопие за разрешаване на конфликта обричаше на неуспех преговорите под егидата на ООН. И двете страни оставаха подвластни на свои доктрини от миналото. Предлаганите компромисни решения се приемаха като поражение за едната или другата страна. Това е поредният конфликт на Балканите, който не можеше да се разреши без сериозен натиск отвън. Тогава такъв натиск не се очертаваше нито от НАТО, нито от ЕС, главно поради разбирането за сложността на македонския въпрос, голямата чувствителност по темата и възможните реакции от страна на Република Северна Макеoония и съседните й държави при приемане на едно или друго решение.

В началния период на спора между Атина и Скопие, България се въздържа от каквато и да е позиция, водена от искрено желание за поддържане на добросъседски отношения и очакване за разумни компромиси от двете страни, които са базирани на реалностите, обусловили появата и признаването на новата държава.

Имаше очакване, че Скопие ще коригира неприятелската политика към София, ще се откаже от абсурдните претенции за македонско малцинство на нейна територия, както и че гръцката страна ще се придържа към историческите и етнически реалности, отнасящи се до географската област Македония. След това обаче, когато спорът се изостри и обогати с претенции на Скопие, включително за признаване на македонско етническо малцинство в Гърция, за регистрация на македонска партия (паралелно с подобни претенции към България) и с имотни искания, когато интернационализацията на спора стана факт, София зае позицията, че това е „само двустранен въпрос”. Тази позиция е не само нелогична, и като такава я възприемаше и обикновеният българин, но тя беше и грешна, защото спорът между Атина и Скопие беше по същество и спор на двете страни с България. Ако държавата ни желаеше да защити своите национални интереси, вече не трябваше да стои безучастно.

Логиката подсказваше, че след интернационализацията на конфликта между Атина и Скопие, ще се стигне до натиск на международните фактори и рано или късно ще бъде намерено решение и то с отстъпки на Скопие. Промяната на името, каквато и да е, щеше да бъде и удар срещу македонизма с неговата антибългарска същност. Не би следвало обаче да се очаква, че подобно отстъпление ще доведе до промяна на политиката към България и конкретно ще снеме претенциите за наличие на „македонско етническо малцинство” на нейна територия.

Работници поставят нов знак с името на границата между Македония и Гърция, близо до Гевгелия, на 13 февруари 2019 г. Знакът гласи: "Република Северна Македония". / REUTERS/Огнен Теофиловски

Гърция не случайно и не без сметка отвари спор около името, с което хвърли ръкавицата не само на Република Северна Македония, но и същевременно - на НАТО, Европейския съюз, ООН, САЩ и Русия. Проблемът беше, че нито НАТО, нито ЕС, нито ООН успяха да разберат тази византийска игра на Атина.

С така режисирания спор за името, Гърция се стремеше още повече да изостри позицията на правителството в Скопие относно „македонскиот идентитет”. Тя прави това на антибългарска основа и, разбира се, с помощта на теорията, че потеклото на гражданите на Република Северна Македония е свързано с Александър Велики. Което същевременно означаваше и запазване на сръбския контрол върху политиката, историята и духовността в младата балканска държава, и предотвратяване на евентуалното бъдещо сближение между България и Република Северна Македония. Това означава РСМ да влезе в евроатлантическите структури заедно със Сърбия и то, когато Гърция реши, че и е най-изгодно на нея. С тази своя позиция Атина се стремеше да получи международно одобрение на дългогодишната си политика на терор, денационализация и културна асимилация на българите в Егейска Македония. Много индикации говореха също, че Атина има и свой план „Б”: разпадане на Република Северна Македония по етническа линия с македонските албанци и нейната подялба, чрез която Гърция и Сърбия повторно да станат съседни държави. Парадоксът беше в това, че Гърция противно на своите декларации за решаването на спора, всъщност беше заинтересована от твърдата и неотстъпчива позиция на властите в Скопие.

Още тогава се налагаше българската страна да промени подхода си по този спор и да доведе до знание на своите партньори в НАТО и ЕС виждането си относно актуалните проблеми, свързани с македонския въпрос, които усложняват отношенията в региона и пречат за неговата евроатлантическа интеграция. Това следваше да се направи, тъй като България не можеше да очаква нейните интереси да бъдат защитени нито от спорещите страни, нито от някоя международна институция. Тя беше принудена да каже своята дума и да защити своя национален и духовен интегритет, без при това да се опасява, че ще влоши отношенията със съседите си и ще засегне авторитета си на стабилизиращ фактор на Балканите. В случая тя щеше да защитава обективни реалности, а не политико-идеологически доктрини от миналото. За съжаление, този подход остана чужд за българската дипломация.

България продължи да развива отношенията си с Република Северна Македония, надявайки се, че рано или късно западната ни съседка ще оцени стореното от нея в нейна защита и подкрепа. Една непростима илюзия, която беше заплатена доста скъпо от страната ни както в международен, така и в двустранен план.

Недружелюбието и претенциите на Република Северна Македония спрямо България останаха с видима тенденция към ескалиране. След като в Скопие разбраха, че София не може да бъде принудена да признае наличието на македонска нация, усилията им се насочиха към признаване на „македонско малцинство” в Пиринския край. Република Северна Македония беше водена от разбирането, че същото би означавало ipso fakto (по силата на фактите) - признание на такава нация. Скопие полагаше значителни усилия за постигане на тази цел, служейки си с всички възможни средства.

Отбелязване на 100 годишнината от спорното между София и Скопие Илинденско-Преображенско въстание срещу Османската империя, избухнало на 2 август 1903 г. (нов стил) в местността Мечкин камен, близо до югозападния град Крушево, където за 10 дни просъществува “Крушевската република”. / 2 Август 2003 / REUTERS/Огнен Теофиловски

Така например, скопският в. „Дневник” изплаква на цяла страница „Преброяването при съседите изяде македонците”. Основанието за тази „горчива” равносметка, според изданието, беше: „…че представителите на македонското национално малцинство в съседните държави от преброяване на преброяване стават все по-малобройни”. За да аргументират тезата си, авторите на статията дадоха и конкретна „статистика”. Според нея 750 хиляди „македонци” живеят в България, други 700 хиляди населяват Гърция, около 120 000 има в Албания, 85 000 - в Сърбия, 12 000 - в Косово, 15 000 - в Румъния, а в Турция – цели 315 хиляди. От тези сметки излизаше, че извън пределите на Република Северна Македония на Балканския полуостров живеят общо над 2 милиона „македонци”. Това обаче, което беше много по-важно от числеността на „македонската диаспора” на Балканите, беше, че тези оценки бяха направени от Министерството на външните работи на Република Северна Македония. Бяхме свидетели свидетели на поредния опит да се легитимира международно македонизма, който остана като официална идеология и в „независима Македония”.

Също както беше установена традиция да се търсят „македонци” у нас, така не от днес и не от вчера Пиринска Македония беше чертана върху картите в Скопие като част от „Велика Македония”. Това беше практика от десетилетия. Каквото и да направеха в Скопие, за да съсипят българо-македонските отношения, то не провокираше остра реакция от страна на България. Причината за това „спокойствие” беше, че София нямаше ясна позиция спрямо Република Северна Македония. Нещо повече, корените на нашето безхаберие бяха в непохватната и недалновидна политика, която третата българска държава води по „македонския въпрос” още от създаването си. Цялата ни история е изпълнена с примери как сами загробваме интересите си в тази част от българското етническо землище. Доказателство за това беше начина, по който през разглеждания период бяха загърбени от страна на България много случаи на преследвани заради българското им самосъзнание „македонци”.

Голямата грешка, да не кажа големият грях, на тогавашните управляващи е, че те игнорираха проблема със защитата от терор на изявяващите се като българи край Вардар. Върху тях се упражняваше истински терор. Те бяха викани на „информативни” разговори в полицията, уволнявани от работа, съдени и бяха хвърляни в затворите. В Република Северна Македония си позволяваха да правят това, защото България още от деня на признаването на македонската независимост услужливо „забрави” проблема за репресиите над българо-мислещите. Скопие вярно разчете това неизказано „послание” на София – каквото и да правим с „бугарашите”, българската държава няма да реагира. Вследствие на това Република Северна Македония включи цялата си репресивна машина на пълни обороти.

Свещеници освещават кръст с височина 67 метра и ширина 40 метра на хълмове над Скопие късно вечерта на 28 август 2002 г. Монасите и голяма група хора присъстваха на церемонията по освещаването на най-големия християнски паметник, построен в Северна Македония. / REUTERS/Огнен Теофиловски

Съсипани бяха не само отделни човешки съдби, но и такива на цели семейства. Предотвратени бяха всякакви опити за сдружаване на българеещите се македонски граждани, въпреки решенията на съда в Страсбург. Примерите за това са много, но ще посоча само най-показателните случаи на репресии.

След първоначалното стъписване от съставянето на правителството на Никола Клюсев през 1991 г., на много места съвзелите се екс-комунисти започнаха настъпление срещу местните структури на ВМРО-ДПМНЕ. Някои активисти бяха уволнявани от работа, други - заплашвани или шантажирани. След загадъчната смърт на вътрешния министър Йордан Миялков, който минаваше за привърженик на независимостта и който започна да прочиства и подсилва полицията, в атаката против ВМРО-ДПМНЕ се включи и бившата УДБА. Стано известно, че телефоните на дейци на ВМРО и централата на партията в Скопие са били подслушвани.

Срещу партийни дейци на ВМРО-ДПМНЕ във Велес беше инсцениран съдебен процес. Шестима активисти с нескривано българско самосъзнание бяха обвинени в тероризъм и осъдени без доказателства. Подсъдимите Георги Калаузаров, Драги Каров и Гоце Чушков са многократно инквизирани по време на ареста. На всички тези репресии централното ръководство на ДПМНЕ не успя да реагира организирано и твърдо. Централата в Скопие дори се разграничи от членовете си във Велес, още преди да е доказана вината им. Подкрепа им беше оказана от Битолския комитет, който организира протестни акции. Сред някои членове настъпи разочарование и апатия, други се отдръпнаха от по-нататъшна активни действия.

Освен чрез дейността си във ВМРО-ДПМНЕ, много честни македонски българи защитаваха българското си самосъзнание и чрез опитите за регистриране на различни формации, близки до историческите идеи на ВМРО за българщината в Македония.

На 5 юни 1993 г. Владимир Паунковски се опита да регистрира заедно със свои съмишленици от Охрид - ВМРО-политическо сдружение на македонските българи. Това негово действие беше последвано от привикване в полицията. Ето неговия разказ за това, което последва: „Изненада ме техният подход. Те ме биха, но не искаха да ме осакатят, а само да ми причинят болка. Биячът беше човек със сръбска фамилия – Чинчарович. Говореше македонски със сръбски акцент. Той ме би по главата с юмруци, после ме рита с коляно в корема… Преди арестуването ми анонимно по телефона ме заплашваха, че ще запалят къщата ми, че ще ме малтретират и т.н. Това е второто ми „посещение” в полицията. Преди това същите хора ме викаха два дни подред, за да ме убеждават, че в устава на нашето сдружение трябва да отбележим, че сме македонци, че се чувстваме велики македонци. Това не стана и дойде следващата им проява”, с болка си спомня в съхранения в ЦДА разказ изстрадалият защитник на българщината в Република Северна Македония.

Впоследствие властите отказаха регистрацията, а председателят й Владимир Паунковски беше арестуван още няколко пъти и жестоко малтретиран. През 1995 г. беше му отнет и международния паспорт. Въпреки полицейските репресии, групата продължаваше да защитава българщината в Република Северна Македония.

Войник охранява македонския президент Киро Глигоров, докато той е транспортиран обратно в болничната си стая в болница Скопие. — *Войник охранява македонския президент* ***Киро Глигоров,*** докато той е транспортиран обратно в болничната си стая в болница Скопие. На 5 октомври 1995 срещу Глигоров беше извършен атентат в центъра на Скопие. Инцидентът предизвика нова вълна от страх сред хората с българско самосъзнание, тъй като мнозина бяха извикани на разпит в полицията и задържани.

Истинска вълна от репресии се изля върху самоопределящите се като българи македонски граждани след атентата на 3 октомври 1995 г. срещу македонския президент Киро Глигоров На този ден паркирана кола се взриви в близост до служебния му автомобил. Шофьорът му загина, а Глигоров беше тежко ранен над дясното око, с което ослепя. След това не беше в състояние да изпълнява президентските си функции до 1996 г. Неуспешният атентат послужи като повод за провеждането на антибългарска пропагандна и репресивна кампания против омразните „бугараши”. По време на нея много от тях бяха арестувани и измъчвани.

Ударът беше съсредоточен най-вече върху смятаната за българофилска партия - ВМРО-Татковинска, ръководена от д-р Димитър Църномаров заедно с Григор Цурев, Траян Годев, Тихомир Яйналиев, Димитър Николов и др. След покушението членовете на партията бяха привиквани от тайните служби и бити. Така в ареста, вследствие на удар с приклад в главата, д-р Църномаров частично загуби зрението си. В интервю през 1995 г. той разказва: „Резолюцията, която заедно приехме на този конгрес (3-я на ВМРО-СМД – б.а.), е плод и доказателство за нашите добри отношения. Ние няма да забравим и признаването на Македония от българското правителство на 15 януари 1992 г. Искаме границите от 1913 г. да бъдат премахнати завинаги. Това е волята на народа, това е бъдещето му. Да процъфтява търговията, да се виждаме по-често, да живеем заедно – към това се стремим и от двете страни на наложената изкуствено граница…”.

След атентата лидерът на Партията за човешки права в Република Северна Македония - Илия Илиевски, който се е намираше в изолация с отнет паспорт, очерта пред журналисти в София ситуацията по следния начин: „Проблемът с българите в Р Македония не е в Скопие, а тук, в България”. „От сега нататък България трябва да се грижи повече за българите в Р Македония. Това може да бъде под форма на двойно гражданство, чрез Агенцията за българите в чужбина и други начини на сътрудничество с оглед нормите на ООН и СССЕ. Българите в Р Македония трябва да се увеличат. Не само да се казва, че българите там са 1378, колкото ги изкарва преброяването, а толкова, колкото са в действителност”, слага пръст в раната Илиевски. „А колко ще бъдат, зависи и от подкрепата на България и на нашата партия, която ще се грижи за защита правата на всички граждани в Р Македония. С половинвековната денационализация на тоталитарния режим българите са най-ощетени. В Р Македония днес е най-опасно да българин”, категоричен е правозащитникът. „Аз най-добре почувствах това. Страхът у българите в Р Македония може да се намали и да изчезне, само ако майка България се погрижи за тях. Според нашата партия сегашният режим не иска признаване на Р Македония, а само говори. Партията за човешки права кани всички българи в Р Македония в своите редове”, призовава Илиевски.

Друг показателен пример за това как скопските репресивни органи блокираха всеки един опит на македонците с българско самосъзнание да учредяват свои организации в Република Северна Македония е осуетяването на създаването на Сдружението на граждани „Радко”. Сдружението носеше най-известния псевдоним на водача на старата ВМРО - Иван Михайлов. Опитът за представянето му беше предприет на 27 октомври 2000 г. от Владимир Паунковски и негови съмишленици от Охрид, Република Северна Македония, в хотел „Холидей ин”, Скопие. В зала „Милениум” 2 се бяха събрали около 200 души. Много от тях бяха журналисти. От тонколоните прозвуча „Изгрей зора на свободата” - химнът на македонските революционери. След него председателят на Сдружението зачете отчетливо целите на организацията и наблегна върху безкомпромисната позиция на патронът на организацията по отношение на българския характер на славянското население в Македония. В този момент от няколко провокатори бяха хвърлени подготвени бомбички и цялата зала потъна в дим.

В залата се намираше и бившият журналист от в. „Нова Македония”, тайният агент на югославските служби Спасе Шуплиновски, чието присъствие беше възприето от организаторите като провокация, а хвърлените бомбички – като вдъхновено от него злодеяние. Така се стигна до няколко ритници по фанатиците сърбомани, предвидени от журналистическите копои. Скопските медии се изпълниха със сензацията за българоманите, за „фашистите”, за „убийците”, за ванчомихайловистите. Не закъсняха да споделят мнението си и представителите на партии, на сдружения, на фондации, на творчески колегии. Едни от първите бяха ръководството на Лигата за демокрация на сърбина Георги Марианович. Те заклеймиха „сборището” в „Холидей ин” и апелираха за незабавното закриване на тази „пробългарска” организация. В резултат на този натиск, трима от участниците в събитието, неутрализирали нападателите, бяха подведени под съдебна отговорност и получиха присъди с различни срокове затвор.

Доклади на международни институции и организации потвържаваха тревожното състояние с човешките права и етническата дискриминация в Република Северна Македония. Но в общество, построено върху антибългаризъм, не можеше да се очаква друг подход към нещата. В Република Северна Македония можеше да работиш на каквато и да е позиция в йерархията на властта, неправителственият сектор или синдикатите, но не можеше да бъдеш изявен българин и едновременно да си част от пост-югославската номенклатура. Единственият шанс хем да си „българин”, хем да си част от върхушката, беше да си „двоен играч” – такива хора бяха най-опасни и за българщината в Република Северна Македония, и за европейската интеграция на републиката. За съжаление, такива „двойни играчи” и псевдоактивисти имаше и на българска територия, улеснени от наивността и липсата на селективен подход от страна на държавата и обществото.

Премиерите на България и Северна Македония Иван Костов и Любчо Георгиевски в София подписаха Съвместна декларация. — *Премиерите на България и Северна Македония* ***Иван Костов*** и ***Любчо Георгиевски*** в София подписаха Съвместна декларация. Тя разрешава т.нар. езиков спор чрез подписване на "на официалните езици на двете държави - на български език, съгласно българската конституция, и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония". Вторият абзац заявава, че "Двете страни нямат териториални претенции една спрямо друга". / 25 февруари 1999 г. REUTERS/Alexei Dityakin

Първият български министър-председател, който посети Република Северна Македония след признаването й от България, беше проф. Любен Беров. Той осъществи посещението си по покана на македонския си колега Бранко Цървенковски на 6 и 7 юни 1993 г. Целта на неговата визита беше подписването на Спогодбата за икономическо сътрудничество между София и Скопие, с която се целеше активизиране на крайграничната търговия и стокообмена между двете съседни държави. На втория ден от посещението – 7 юни, премиерите на България и Република Северна Македония подписаха спогодбата, чрез която търговските отношения между държавите се ориентираха към свободен обмен на стоки и капитали. При разговорите им бяха обсъдени и въпросите на инфраструктурата между страните, както и проблеми, свързани с транспорта и съобщенията, включително доизграждането на жп линията, свързваща България и Република Северна Македония.

На 27 и 28 февруари 1997 г. на работно посещение в Скопие, по покана на министър-председателя на Република Северна Македония Бранко Цървенковски, беше служебният министър-председател на България Стефан Софиянски. Двамата премиери обсъдиха конкретни въпроси за активизирането на двустранното икономическо сътрудничество, подготовката и подписването на договора за либерализация на търговията между България и Република Северна Македония. Договориха се и експерти от двете страни да организират работна среща. За това обаче как се изпълняваха през този период междуправителствените споразумения показателна е съдбата на договорката за доизграждане на започнатата още преди повече от 50 години жп линия София-Скопие.

Правителството на Бранко Цървенковски най-напред спря строителството на железницата, въпреки сключения договор с френската фирма „Систра”. После се замисли, че този проект може да му донесе някои дивиденти в предизборната борба през есента на 1998 г. Така едва в средата на септември с.г. Министерският съвет гласува решение да се усвоят 220 млн. долара, предвидени според договора с френската фирма. Но на този маскарад не му е съдено да се изиграе докрай…

На 22 юли 1997 г. по македонската телевизия беше излъчено интервюто на президента на Република Северна Македония Киро Глигоров, коренно различно от дотогава използваните пропагандни антибългарски клишета. То беше възприето от много граждани като знак, че в обществото са назрели условията да се снеме табуто върху темата „българи в Македония”. Въпреки че, когато президентът говори за тях, той избягваше да използва думата „българи”. За първи път македонски ръководител от такава величина беше чут да казва публично, че: „между държавите (България и Република Северна Македония – б.а.) не се признават нациите и езиците… Между себе си се признават държавите…”. И още: „Ако става въпрос за спора около езика с България, мисля, че той не може да бъде главна пречка дали ние или българите ще станем членове на НАТО или ЕС. Много повече от това могат да влияят спорове от по-сериозен характер, какъвто е нашият спор с Гърция за името…”. За съжаление, тази позиция на президента Глигоров се оказва някаква политическа мимикрия, която не успя да разсее зловещия мрак на сляпото отрицание, хулите и схоластиката.

Въпреки това дебатът беше открит. В края на юли 1998 г. в него се включи Македонският научен институт (МНИ) в София. Той изпрати второ открито писмо до президента К. Глигоров. То беше по повод изказванията му в Щип през юни и в една от граничните с Албания македонски общини през юли. На въпроса на президента: „Къде са 160 000 македонци в Пиринския край?” авторите на писмото отговариха: „160 000 македонски българи са на мястото си, в свободна България” (изразът е на Гоце Делчев). Същевременно МНИ попита: „Къде са македонските българи в Република Македония?” Иде реч за почти 1 400 000 граждани на Република Северна Македония с български етнически корени. Припомни и за десетилетния терор на етническа основа в Титова Югославия, свързан с „Голи оток”, „Идризово” и др.

В дискусията за „изчезналите” 160 000 македонци в Пиринския край се включи и ВМРО-СМД. По повод 95 години от Илинденско-Преображенското въстание от организацията изпратиха до македонския президент К. Глигоров лична покана за участие в тържествата в местността Предел: „Каним Ви на най-истинското и най-голямото българско тържество, което някога е правено за Илинденското въстание. Районът в местността Предел е свързан с Гоце Делчев, Даме Груев и аферата „Мис Стоун”. Във връзка с поканата председателят на ВМРО-СМД Красимир Каракачанов обясни, че вместо Киро Глигоров да ходи в Крушево, където не е имало истинско въстание, а само градът е бил превзет и е обявена република, по-уместно е той да отиде в Пиринска Македония, където са загинали стотици българи за свободата си. „Нека дойде и сам попита участниците в събора какви се чувстват. Да ги попита искат ли да бъдат македонци и Р Македония да ги защитава“, заяви още пред медиите лидерът на ВМРО. Той беше убеден, че 10-15 хиляди българи ще освиркат К. Глигоров заради твърденията му, че само в Пиринска Македония живеели 160 000 македонци. Отговор от Скопие не беше получен. Глигоров държа официална реч на тържествата в Крушево в Македония. За там заминаха и няколко представители на нерегистрираната в България сепаратистка формация ОМО „Илинден”.

Външният министър на Северна Македония Александър Димитров (вляво) се ръкува с албанския външен министър Паскал Мило (вдясно) и с българският външен министър Надежда Михайлова преди срещата им в София, 25 юли. Димитров и Мило пристигнаха на еднодневна визита в България за обсъждане на сигурността на Балканите и инфраструктурни проекти.
*25 юли 1999 г. REUTERS/Alexei Dityakin*

Своето виждане относно състоянието на българо-македонските връзки формулира в интервюто си за в. „Нова Македония”, публикувано в броя от 11-12 юли 1998 г., и премиерът на България - Иван Костов. Без преувеличение, то може да бъде определено като програмно, доколкото никой друг български държавник не е предлагал цялостно решение на двустранните проблеми. „А истината е, че България не поставя никакви предварителни условия за развитие на двустранните отношения с Р Македония и няма никакво намерение да се намесва в нейните вътрешни работи. България няма никакви териториални претенции към Р Македония. Напротив, винаги сме се обявявали в защита на вашия суверенитет”, заяви Ив. Костов.

„Македонското обществено мнение трябва да знае, че т.нар. езиков спор е един изкуствено създаден през 1994 г. не от нас проблем, за да се блокират двустранните отношения. Защото никой в България не отрича правото на хората в Р Македония да наричат своя език така, както желаят. Що се отнася до двустранните споразумения, вкл. тяхната заключителна клауза, то всички текстове са предмет на преговори и постигане на взаимно съгласие, което отчита интересите и на двете страни”, подчерта премиерът. „Защото да не забравяме, че в България живеят 2 млн. души с произход от географската област Македония, които не са съгласни да приемат тезата, че техните родители са говорили друг език освен българския”, припомни Костов. „В един демократичен политически процес тези хора имат възможност да изразят своето мнение, което не може да не бъде взето предвид от правителството. Това са условията, в които се провеждат преговорите по този изкуствено създаден през 1994 г. проблем. Всеки може да провери как са били подписвани дотогава двустранните споразумения”, поясни премиерът.

„…България извървя своя път за намиране на взаимно приемлив компромис. Сега е необходима адекватна политика от страна на управляващите в Скопие и преди всичко отказ от всякакви ултиматуми и необосновани претенции”, даде формулата за преодоляване на натрупаните противоречия министър-председателят.

На 1 ноември 1998 г. изборите за Собрание на Република Северна Македония бяха спечелени от ВМРО-ДПМНЕ, която заедно с партньора си Демократическа алтернатива получи 38,2% и начело на „владата” застана нейният лидер Любчо Георгиевски.

След 100-те дни на правителството му, през 1999 г. младият премиер беше изправен пред няколко по-значими предизвикателства като: посещението на френския президент Жак Ширак; увеличаването на броя на натовските войници в републиката; словесният сблъсък между него и президента Киро Глигоров в парламента; обявяването на няколкото вероятни кандидати за надпреварата в президентските избори наесен; напливът на нелегални бежанци от Косово. Тези събития които очертаваха коренни промени в политическата, икономическата и държавническата стратегия на Република Северна Македония.

Едва ли тази стратегия би се изчерпала от формулата на премиера за „позитивна енергия към съседите”. Въпросната „позитивна енергия” във вътрешнополитически и вътрешнодържавнически план се изразяваше чрез волята за отхвърлянето на всички клишета на Титовата, идеологизирана до фанатизъм, политическа конюнктура. За тези, които бяха се сраснали с нея, които бяха неин продукт и нейни духовни отроци, беше непонятно всяко отклоняване от завещания им катехизис.

Борис Трайковски, президент на Македония, говори на конференция на ООН за борбата с тероризма, проведена на 22 септември 2003 г. в Ню Йорк. Борис Трайковски остава в историята като голям държавник, истински демократ, добър приятел на България и човек допринесъл изключително много за стабилността, развитието и мира в Северна Македония.
*RETERS/Richard Drew/POOL*

На 22 февруари 1999 г. в София беше подписана Декларация за добросъседство между България и Република Северна Македония от тогавашния премиер Иван Костов и македонския му колега - Любчо Георгиевски. Съвместната декларация беше факт, който би трябвало да се схваща като жест на добра воля и от двете страни за отстраняване на предубежденията, насаждани по идеологически съображения. Декларацията и подписаните документи бяха само едно начало. Крачката, която направи правителството на Иван Костов, не беше политическа. Тя беше държавническа. В същото време, с посещението на премиера на Република Северна Македония у нас се постави началото на процеса на разрушаване на идеологията на антибългаризма в страната.

За първи път след промените в двете съседни балкански държави, тази съвместна декларация откри възможност за решаване на редица спорни въпроси между тях и за нормализиране на двустранните отношения. Документът беше подписан на „официалните езици на двете държави”, което беше пробив в т. нар. ”езиков спор” между тях – спор, който тогава блокираше парафирането на над две дузини двустранни споразумения. Освен това двете съседки декларираха, че „нямат териториални претенции една спрямо друга”, което на практика сваляше претенциите за предоставяне на „права и свободи” на съответните малцинства във всяка от тях. САЩ, в лицето на своята тогавашна посланичка в София Ейвис Боулън, горещо подкрепиха декларацията, а германският посланик през тези години - Петер Мецгер, определи документа като „нещо много хубаво”.

Едно от главните действащи лица, подготвили този важен дипломатически пробив, тогавашният заместник-министър на външните работи - Марин Райков, през 1999 г. призна, че водената от него българска делегация на преговорите е „постигнала много повече от очакваното”. Необходимо е да се припомни и, че преди 35 години двете страни подписаха декларация, а не договор, за да бъде избегнато ветото на тогавашния македонски президент Киро Глигоров, който по задължение щеше да го наложи, след като текстът за „малцинство” противоречеше на чл. 49 от Конституцията на Република Северна Македония, който налагаше балканската държава да се „грижи за своите малцинства в България и Гърция”.

Осъщественият дипломатически пробив беше разширен с първото официално посещение в Република Северна Македония на министъра на външните работи - Надежда Михайлова, което се осъществява на 11-12 март 1999 г. Със своя колега - Александър Димитров, тя обсъди кризата в Косово, двустранното сътрудничество и възможностите за развитие на инфраструктурите в района с оглед на общото европейско бъдеще. Министър Михайлова прие идеята на Александър Димитров за подписване на балканска декларация по развитието и възможното решение на косовската криза. Македонският външен министър виждаше в тази декларация принос на съседните държави към международните усилия за стабилизация и мир в района. Този демарш на Скопие обаче реално се разминаваше с действията на сръбското ръководство за предизвикване на масови бежански потоци от Косово към Република Северна Македония с цел да се промени нейният демографски облик.

Надежда Михайлова се срещна и с премиера Любчо Георгиевски. По време на двудневната си визита в Скопие външният министър разговаря и с македонския президент Киро Глигоров. Според нея датата на балканската конференция за Косово, на ниво външни министри, ще бъде уточнена в хода на разговорите й в Скопие и в Тирана, както и при визитата на македонския външен министър в Букурещ. Срещата ще трябва да се състои преди втория кръг от преговорите за Косово в “Рамбуйе”, насрочени за 15 март. По време на посещението на министър Михайлова беше подготвена за подписване и спогодба за изграждането на жп линия между България и Република Северна Македония като част от коридора Изток-Запад.

В цитираното по-горе интервю за в. „Нова Македония”, министър-председателят Иван Костов информира, че: „Действително тази транспортна връзка е много важна за двете съседни държави. От българска страна понастоящем се работи по изграждането на общата гранична гара при Гюешево. Приключи търг за строителство и реконструкция на сградите на гарата. Работата трябва да завърши до 10 месеца. Строителството се изпълнява с финансови средства по програмата ФАР в размер на 900 хил. екю. Останалата част от строителството на стойност около 100 хил. екю ще се поеме от Българските държавни железници”.

Президентът на България Петър Стоянов (Д) се ръкува с 80-годишния ветеран от Българската армия Петре Чукале (Л), който живее в Охрид. Президентът Стоянов е на двудневно официално посещение в съседна Македония, което целеше разширяване на връзките между двете държави и облекчаване на напрежението в Косово.

Премиерът също така обясняваше, че: „В инвестиционната програма на правителството за периода до 2001 г. са включени също разширяването на коловозното развитие на гара Гюешево, нова жп връзка от гара Гюешево до тунела на българо-македонската граница и довършване на българския участък от тунела (прокопаване на още 600 метра до границата)... Известно ни е, че и македонската страна предприема стъпки за развитие на жп линията. След съединяване на железопътните мрежи на двете страни, в инвестиционната програма на България до 2010 г. са включени реконструкция, модернизация и електрификация на железопътната линия Радомир-Гюешево (88 км) на стойност 100 млн. долара. Предвижда се също така и внедряването на нови технологии за комбинирани превози в съответствие със стандартите и изискванията на ЕС”. Костов е категоричен, че: „Двете страни трябва да продължат сътрудничеството си в рамките на програмите на ЕС, както и на Инициативата за развитие на Южните Балкани (SBDI), за да се ускори изграждането както на железопътната, така и на останалите транспортни връзки по коридора Изток-Запад”.

Подписването на съвместната декларация стана по време на критични за новата балканска държава моменти. „Ние им помогнахме“, заяви по този повод Иван Костов, “в тежките моменти, когато огромни маси депортирани косовски албанци се стовариха на границата им. Ние бяхме втората страна в света по размер на помощта, която им оказахме, въпреки че и ние тогава бяхме в бедствено положение – забравили са го и това. Ние бяхме тези, които им помогнахме да не стигнат до гражданска война – дадохме им танкове, за да се респектират албанците и да се стигне до Охридското споразумение”.

По време на косовската криза през 1998-1999 г. хиляди косовски албански бежанци бяха транспортирани от сръбските власти с влакове от Прищина и откарани в Република Северна Македония. ЖП линията Прищина-Скопие доби популярност като „влакът-бежанец”. По неофициални данни по време на конфликта в Косово загиват 10 хиляди цивилни косовски албанци. Близо един милион стават бежанци в съседните Македония и Албания. Едно от обвиненията срещу Слободан Милошевич, повдигнати в Хага за военни престъпления и престъпления срещу човечеството е именно във връзка с действията му в Косово и репресиите срещу албанците там.

Заради прочистването в Косово, НАТО започна въздушна война. Остатъчна Югославия беше бомбардирана месеци наред. Сринати бяха казарми и заводи. Но дори под огън милицията, армията и разни чети изтикват косоварите през границите. В Албания стана тежко, а в Република Северна Македония настъпи хаос заради 300-те хиляди бежанци. Тогава Западът подложи на натиск България да отвори границите си за бежанците.. Същото направи и от Турция, тъй като косовските албанци са мюсюлмани. Кабинетът на Иван Костов обаче не допусна албански бежанци от конфликта в Косово да получат убежище в България. Правителството също гласува да изпрати в Република Северна Македония безвъзмездна хуманитарна помощ. Парите бяха осигурени от министъра на финансите Муравей Радев чрез преструктуриране на държавните разходи по републиканския бюджет. Лекарства и храни на стойност 100 милиона лева бяха изпратени за бежанците, които търсят убежище в нашата западна съседка.

Въпреки оглавените от БСП обществени протести, правителството реши да предостави въздушното пространство на България на авиацията на НАТО за удари срещу Съюзна република Югославия (СРЮ). Същевременно правителството отказа на Русия въздушен коридор, за да извърши десант на свой контингент на летището в Прищина. През 1999 г. правителството на Костов реши и да подари на Република Северна Македония 94 танка Т-55 и 108 буксирни гаубици Д-20, калибър 122 мм. България предостави и по един пълен боекомплект за тези оръжия - 42 снаряда за всеки танк и по 100 за всяка гаубица. За бойната техника осигурихме още и резервни части, оборудване, инструменти за ремонт и поддръжка.

Междувременно на 1 декември 1999 г. в Р Македония беше избран първият демократичен президент Борис Трайковски от Струмица, който предприе редица стъпки за интеграция на страната му в западните организации, а също така и за създаване на нормални българо-македонски отношения. Една от тях беше визитата на българския президент Петър Стоянов в Република Северна Македония на 17-18 май 2000 г. Ако имаше новина от посещението на Петър Стоянов, тя не беше в отдавна подготвените за подписване споразумения и спогодби, нито в одобрената от двамата президенти декларация за международното положение. Тя не беше и в изразените съгласия, единомислия и повторените за пореден път политически шлагери на тема европейска и евроатлантическата интеграция. Новината беше по-скоро в изключително топлото посрещане, което получи президентът от страна на македонските управляващи, както и в липсата на антибългарски изстъпления от опозицията и медиите.

***Али Ахмети***, лидер на етническите албански партизани в Македония, за първи път дава пресконференция на македонска земя в планинското село Сипковица. Ахмети се съгласява да сложи край на шестмесечен бунт, който завлича първата Югославска република към гражданска война. / 19 август 2001 г. REUTERS/PETR JOSEK SNR

В седмицата преди държавният ни глава да отиде в Република Северна Македония, опозиционният македонски печат призова хората да го посрещнат с протести. Политическото списание „Старт” в редакционен коментар озаглавен “Да го пречекаме Стоjанов по македонски!”, дори предложи няколко примерни лозунга, които да бъдат изписани на плакатите от демонстриращите. “Романтичару, не ни сонуваj” намекваше за не особено удачно изказване на президента, че Македония е романтична част от историята на България. За всеки случай списанието обясняваше, че “на сите ни е преку глава од романтика на наша сметка”. Друг лозунг предлагаше на Петър Стоянов да купи министър-председателя Любчо Георгиевски и заместника му Доста Димовска с думите “Колко бараш да ти ги дадеме Льупчо и Доста?”

Прочее, такива протести въобще не се организираха. Даже обратното, събралите се при официалното посрещане пред македонския парламент около 200 души посрещнаха държавния ни глава с ръкопляскания. Това на пръв поглед беше странно, но очевидно такъв е обичаят в Република Северна Македония, защото по същия начин хората реагираха и когато се появиха президентът Борис Трайковски и премиерът Любчо Георгиевски. Само двама-трима души викнаха по веднъж „ОМО Илинден”, за да напомнят за забраната на сепаратистката „партия” от Конституционния съд на България. Този въпрос беше поставен и на пресконференцията, която дават двамата държавни глави. Петър Стоянов отговори, че ако решението се прочете внимателно, ще се разбере как забраната е заради това, че партията е призовавала за промяна на териториалната цялост на България, което е забранено от конституцията.

Македонската чувствителност на тема националната им идентичност беше събудена само от начина, по който президентът започна да говори на съвместната пресконференция с Борис Трайковски. По настояване на македонските журналисти думите на двамата държавни глави бяха превеждани. Когато Петър Стоянов взе думата, преводачката не може да насмогне с несекващия му порой от думи. “Бугарскиот Фернандел”, както преди време беше наречен държавният ни глава от македонските медии, не направи нито една пауза и с това просто не даде възможност на т. нар. преводачка да изпълни „посредническата” си мисия.

Цялото посещение на президента Стоянов в Република Северна Македония беше съпроводено от сериозни мерки за сигурност. За безопасността на българския президент освен бодигардове бяха впрегнати още пътни и обикновени полицаи, както и специални части. На няколко пъти по покривите на сградите около двамата президенти бяха разположени снайперисти. Цялото движение по пътищата, откъдето минаваше кортежът на официалната българска делегация, беше блокирано. Извънредните мерки за сигурност, както и радушното посрещане от страна на управляващите, дадоха основания на човек от антуража на Стоянов гордо да сравни посещението му в Република Северна Македония с това на Бил Клинтън в България. Визитата на “шефот на бугарската држава” трудно можеше да бъде по-успешна. За всички наблюдатели и политически анализатори ставаше все по-ясно, че Република Северна Македония беше изправена пред нелеки, съдбоносни дни.

Назряваха събития, породени от неестественото поведение на властите спрямо проблемите на една четвърт от 2,1-милионното население на републиката. Засилените албански претенции разголиха истинските противоречия. Искането за промяна на Конституцията фигурираше във всички предизборни платформи на албанските партии. То присъстваше и в техните политически програми, независимо от това дали бяха в управляващата коалиция или - в опозиция. Демографският бум на албанците в Република Северна Македония беше фактор, сходен с този в Косово, който имаше за цел да реши политическите проблеми не чрез идеи и принципи, а чрез количеството на етноса. От друга страна, кабинетът на Георгиевски осъзна, че скъсването със сърбизма е единственият път към истинската самостоятелност на Македония. Най-естественият съюзник в този процес бяха албанците. Въпросът беше дали албанците в Република Северна Македония държат да са записани конституционно като държавнотворен народ. Отговорът на това питане беше даден от две събития, случили се през януари 2001 г.

Първото събитие беше нападението с ръчна граната над полицейския участък в с. Теарце, Тетовско. Тогава загина полицаят Момир Стояновски, а командирът му - 21-годишният Давор Евросимовски - беше тежко ранен. Другите двама полицаи Борче Гуровски и Лика Яхийя бяха по-леко ранени. Веднага след нападението полицията претърси осем къщи в селата Шемшево, Нераште и Яжинце. В дома на Я.М. бяха намерени две ръчни гранати и около 150 патрона, калибър 7,62 мм. В брата му – Р.М. беше открит пистолет с 40 патрона и 29 патрона за автомат. В дома и на третия заподозрян - И.С., полицията намери оръжие. Срещу тях беше заведено дело. В другите пет претърсени къщи в Яжинце и Нераште оръжие и снаряжение не беше открито.

Над 2000 етнически бежанци, бягащи от Косово, вървят по кална черна пътека, след като им е позволено да влязат в Македония на 30 март 1999 г. в планинския район близо до граничния пункт Блаце. / 30 март 1999 г. REUTERS/Damir Sagolj

Второто събитие беше протестът на албанските книгоиздатели в Скопие. На 23 януари 2001 г., по време на пресконференция, представители на сдружението на албанските книгоиздатели говорейки изключително на албански език без преводач и заявиха, че ще подадат съдебен иск срещу Министерството на образованието и изобщо срещу всички предишни правителства на страната. Обвинението беше формулирано така: „Всички те осъществяват образователен и културен геноцид като правителство и като държава против албанците”. А главното искане беше учебниците на албански език, отпечатани от скопските власти, да бъдат извадени от употреба.

Нападението в с. Теарце и искането на издателите албанци породиха съмнение за една мащабна и съгласувана акция на албанците от Косово, Долината на Прешево и Западна Македония. След разрастването на сраженията между албанските бунтовници и правителствените сили през март 2001 г., умиротворителните сили на НАТО и ООН, намиращи се на границата с Косово, все повече осъзнаваха, че жертвата на политиката на Милошевич – албанското население в Косово, а вече и в Република Северна Македония, се превръща в жертва на бившите бойци на Армията за освобождението на Косово (АОК), затвърдили се като политически фактор чрез партията на Хашим Тачи. Сега, именно те, преоблечени в униформите на Армията за освобождението на Прешево, Буяновац и Медведжа (АОПБМ) в Южна Сърбия и в униформите на Армията за национално освобождение (АНО) в Република Северна Македония, предизвикваха кървави инциденти в Танушевци, Тетово, Вейци, а след това и в района на Куманово.

Първите действия на етническите албанци в Република Северна Македония започнаха в началото на 2001 г. Бунтуващите се албанци действаха по модел, подобен на този в Косово от края на 1997 г. и началото на 1998 г., според който те постепенно поемаха контрола от едно село над друго. Неалбанското население беше принудено да напусне. Така през януари-февруари 2001 г. започнаха бойните действия срещу властите. Правителството отначало не реагира, защото получаваше уверения, че това, което се прави, не е насочено срещу Република Северна Македония. Доволни от отговора и увещанията, властите изчакваха почти два месеца и тогава ситуацията почти излезе от контрол. Реално кабинетът беше изненадан.

Балканите навлязоха в поредния си критичен стадий, когато рецептите на Великите сили за умиротворяване, както и дотогава, се оказаха неприложими и възпроизвеждащи нови и нови конфликти. Подобно грешно предписание беше създаването на ново ширококоалиционно правителство в Скопие с включването на СДСМ на Бранко Цървенковски. Заемането на двете ключови министерства - на отбраната от Владо Бучковски и на външните работи от Илинка Митрева – превърна правителството на Любчо Георгиевски в заложник на сърбо-комунистическите кроежи за „спояване” на Македония със сръбско-гръцките интереси и отдалечаването й от България. Целта е такава, дори тя да се заплати с цената на разпадането на държавата.

Това пролича на 8 и 9 март 2001 г. по време на официалното посещение в Република Северна Македония на министър-председателят Иван Костов, по покана на премиера на страната Любчо Георгиевски. По време на визитата стана ясно, че на този етап България няма да изпраща войски в конфликтната зона в Република Северна Македония. Българското правителство, Народното събрание и президентът по никакъв начин няма да приемат да бъде променен форматът, изграден от Съвета за сигурност на ООН. И ако той реши да изгради допълнителна система за сигурност и покани България, тя ще прецени какъв отговор би могла да върне на подобна покана.

Две седмици по-късно, на 23 март, премиерът Иван Костов призова от парламентарната трибуна: „Нека оставим Македония сама да се справи с конфликта!”. Той обясня, че кризата в страната е по-скоро политическа, отколкото с военен характер. Според него това, което страните от региона трябва да направят, е да не допускат по границите си въоръжени сили. Премиерът посъветва правителството на Македония да не дава оръжие на гражданите си. Той допълни, че България предлага също на НАТО и ЕС да снабдяват македонската армия с информация и технически средства. Костов също така казва, че е недопустимо да се дава отпор на терористичните групи с тежко въоръжение, което разгаря конфликта сред албанското население в Македония. „Най-голямата опора за Македония сега е стабилността на България“, беше категоричен той. „Страната ни винаги е подкрепяла мултиетническия модел в западната ни съседка“, заяви още премиерът пред депутатите. В речта си той информира народните представители за готовността на кабинета да води преговори с всички парламентарни политически сили в Република Северна Македония. Целта на разговорите беше да се обсъди предложението на албанските партии за разрешаване на етноконфликта.

Етническите албанци от Македония носят храна и други доставки с мулета за около 2000 косовски бежанци, блокирани в гората от армията на Македония на 30 март в планинския регион близо до граничния пункт Блаце. Бежанците бяха блокирани от македонската армия за няколко часа и прекараха нощта в гората. Бяха им позволени да влязат в Македония едва след като служителите на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) упражниха натиск върху правителството на Македония. / 30 March, 1999, Yannis Behrakis / REUTERS

„Загуба на авторитета ни в Югоизточна Европа при неадекватни изказвания и действия от страна на политически партии е рискът за страната ни сега“, посочи Костов. „Съществува опасност България да бъде въвлечена в конфликта на двустранна или друга политическа или обществена основа“, призна той. „Трябва да се намесваме единствено заедно с международната общност и строго в рамките на Съвета за сигурност на ООН“, коментира премиерът. Като все още нереален риск Костов посочи евентуално пренасяне на въоръжени сблъсъци на българска територия. В случая най-тревожно беше въоръжаването на цивилни. Македонският посланик у нас Любиша Георгиевски присъства в парламента по време на речта на премиера. Той коментира, че до три дни кризата ще бъде потушена. Според Георгиевски остават възможни само отделни спорадични атаки. Поражението на частите на АНО в последвалото сражение с правителствените сили край Тетово през април 2001 г. само потвърди прогнозата на македонския посланик.

Изглежда, че декларираното от министър-председателя не беше по вкуса на всички политически сили в Скопие, защото на 18 април 2001 г. бившият вътрешен министър на Р Македония Любомир Фръчковски се опита да противопостави позициите на президента Петър Стоянов с тези на премиера Иван Костов. Като своеобразен отговор, на следващия ден президентът Петър Стоянов се срещна с Изпълнителния комитет на ВМРО-БНД, начело с председателят му Красимир Каракачанов. На срещата беше поставен един основен въпрос – инициативата, която ВМРО оповести България да стане инициатор за подписване на договор между България и Република Северна Македония за приятелство, сътрудничество, добросъседство и сигурност. Пред президента на България, който съгласно конституцията е фактор при провеждането на българската външна политика, бяха изложени аргументите за подемане на инициативата. Президентът я прие воден от разбирането си, че: „След 89-та година, след падането на Берлинската стена, за съжаление ние никога не формирахме единна национална позиция по отношение на Македония.”

Както стана ясно обаче от краткото посещение в Скопие на българския премиер Иван Костов на 25 май 2001 г., по покана на колегата му Любчо Георгиевски, на новото начинание не беше писано да се осъществи. От Република Северна Македония вече духаха други ветрове и те не бяха в посока към българската граница.

За съжаление, идеологическата и историческа обърканост дадоха отражение върху непоследователността на провежданата от ВМРО-ДПМНЕ политика. Бързо бяха забравени идеите, които партията отстояваше, когато беше в опозиция. Започна процес на елиминиране на по-изявените личности, които демонстрираха привързаност към историческата истина. Показно беше отстранен от поста министър на просветата Димитър Димитров, който беше автор на редица изследвания за българската същност на географската област Македония. Корените на тази абсурдна „война с историята” бяха разкрити от бившия президент Петър Стоянов по време на участието му на форум за културна дипломация в Скопие. „Преди 25 г.“, спомни си той, „когато бях в Р Македония, усетих нещо, което ме потресе, хората тук не са чели нищо от историята, и няма защо да им се сърдим, те са живели в друга среда, и сме длъжни да разберем това. Въпросът е как да поправим тези щети, за да почувстваме, че сме си най-близки, да се развият отношения, които да ни покажат, че сме близки и да „закърпим” тези рани от миналото”.

ВМРО-ДПМНЕ не успя да създаде своя идеология като управляваща партия. Междувременно в изказванията на премиера Любчо Георгиевски все по-често се появяваха антиамерикански нюанси, които бяха съчетани с крайни противоалбански декларации. Стана видим следния парадокс: докато в миналото албанските фактори винаги са били съюзници на ВМРО в борбата й срещу сръбския гнет, ВМРО-ДПМНЕ използва сръбски съветници в кампанията си против албанските бунтовници в Република Северна Македония. Инструкторите на Белград така и не успяха да спрат както въоръжените сблъсъци, така и потока от бежанци към Косово.

„Над 3000 албански бежанци от Северна Македония навлязоха в Косово след като конфликтът в републиката се възобнови на 3 май“, съобщи представител на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Първоначално новопристигналите са от района на Куманово, където започнаха боевете, но в края на седмицата повече от 1500 души са пристигнали от района на Тетово. „Бежанците влизат в Косово след деветчасов преход през планините“, каза Астрид ван Гендерен Сторт, говорителка на комисариата в Косово. Повечето от тях са жени, деца и възрастни мъже. Говорител на германския контингент на КейФОР (KFOR) в Призрен съобщи, че над 2000 етнически албанци от района на Тетово са влезли в Косово през последните 36 часа. Ван Гендерен Сторт каза, че бежанците се страхуват от нарастващото насилие при акциите на македонските военни срещу албанските бунтовници в района на града. Последните пристигнали са от селата Вешала и Шипковица. Повече от 11 000 бежанци от Република Северна Македония намериха подслон в Косово от началото на конфликта през март.

Препълнена влакова композиция в Прищина взема многобройни бежанци, предимно от етнически албански произход, бягащи от Косово на път за Македония на 1 април 1999 г. Милошевич бе съден за престъпления срещу човечеството в Хърватия през 1991-92 г., геноцид по време на войната в Босна от 1992-95 г. и престъпления срещу човечеството в Косово през 1999 г., след като през 2001 бе предаден на Международния наказателен трибунал в Хага. / 1 април 1999 г. REUTERS/Goran Tomasevic

През юни 2001 г. ръководителят на АНО Али Ахмети се обяви за незабавно двустранно прекратяване на огъня, както и за пълна амнистия на албанските бунтовници с изключение на лицата, отговорни за престъпления, които са от компетенцията на Международния трибунал за военните престъпления в бивша Югославия. Ахмети също така каза, че споразумение за преобразуване и демилитаризиране на АНО може да бъде постигнато, но в присъствието на войски на НАТО на македонска територия, като Алиансът се яви гарант на възможността членовете на АНО да се интегрират в армията, полицията и политическия живот. „Трябва да се осъществи процес на политически диалог с участието на представители на македонската държава, политическия представител на АНО, представители на македонските и албанските политически партии, както и международната общност, в това число НАТО“, допълни представителят на албанските бунтовници.

Македонските власти все още твърдо се противопоставяха на участието на АНО в политическите преговори въпреки натиска за по-активна намеса на НАТО в Република Северна Македония. Разбира се, в склоняването на македонското правителство освен „тояга”, беше използван и „морков”. Така от министерството на отбраната в Лондон съобщиха, че Великобритания е готова да „погледне благосклонно” на македонска молба за военна помощ в обучението и ръководенето на нова част, която да води борбата срещу етническите албански бунтовници. Става ясно, че апелът за помощ е от страна на македонския президент Борис Трайковски и може да бъде одобрен скоро. Въпросната британска помощ може да дойде от елитните части САС.

В тази връзка ДПА отбеляза, че членове на САС са играли подобна роля и преди, като са обучавали войници и са участвали във военни операции заедно с тях, но британското правителство по принцип не коментира официално операциите на САС. Агенцията поясни, че тези сигнали идвали от Лондон, след като британският премиер Тони Блеър заяви на срещата на високо равнище на НАТО в Брюксел, че ще предприеме бързи действия, за да спрат кръвопролитията в Република Северна Македония. „Нашият опит от участие в събития в тази част на света ни научи, че е по-добре бързо да се направи подготовка и да се стабилизира ситуацията, вместо да се изчаква и да се позволи влошаването ѝ“, казва според ДПА Тони Блеър.

От своя страна, ДПА предава, че американският сенатор Джоузеф Байдън, председател на комисията по външна политика към Сената на Конгреса на САЩ, заяви, че се съмнява, че европейските съюзници могат да се справят с кризата в Република Северна Македония и че САЩ би трябвало да имат по-голяма роля при стабилизирането на страната. Байдън откри заседанието на комисията за Република Северна Македония със смразяващи думи за това какви ще бъдат последиците ако се допусне конфликтът да се превърне в гражданска война между етническите албански бунтовници и македонското правителство. „Трябва да признаем жестокия факт, че ако позволим да се разпадне македонската държава, това би могло да разруши сегашните мирни отношения в Югоизточна Европа между Сърбия, България, Гърция, Албания и Турция“, каза сенатор Байдън. Според него всяко плъзгане към гражданска война може да доведе до желание у съседни държави „да анексират части от разпадащата се страна”, което пък би довело до конфликт между тях. Сенатор Байдън каза, че САЩ трябва да засилят своята роля в Република Северна Македония, защото само Вашингтон има военното и политическо доверие на всички етнически групи, за да реши успешно кризата в страната. Според него тази американска позиция е особено ясна в Република Северна Македония, където американските пратеници се радват на доброжелателство сред албанското население заради водещата роля на САЩ при операцията на НАТО през 1999 г. срещу Югославия.

АП предаде, че координаторът на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа - Бодо Хомбах, също призова НАТО да заеме категорична позиция срещу етническите албански бунтовници, за да предпази Македония от плъзгането към гражданска война. По думите на Хомбах в интервю за берлинския вестник Тагесшпигел, НАТО ясно трябва да каже докъде може да се стигне и че „който премине тази линия, ще си има работа с международната общност, а не със слаба македонска армия”. Според Хомбах НАТО трябва да заеме позиция, която да бъде нещо средно между масираните военни действия, предприети в Косово, и чисто превантивните мерки. На въпрос дали македонският конфликт може да ескалира в гражданска война, Бодо Хомбах отговори, че ситуацията е „на ръба на острието”.

Усилията на международната общност не успяха незабавно да сложат край на въоръжения конфликт, който продължи почти година. Според източници, всяка от двете враждуващи страни даде до няколко десетки жертви. Един македонски полицай беше убит след като албански бунтовници нападнаха полицейски пункт край Тетово на 1 август 2001 г. Това беше 41-та жертва на АНО от началото на конфликта през януари. Междувременно скопските медии съобщиха, че на пътя между Тетово и Яжинце са се появили отново бойците на АНО, което беше в нарушение на примирието. Медиите съобщиха, че униформените бунтовници се опитвали да прогонят македонците и в село Блатце.

Същевременно продължаваха преговорите с международно посредничество между официалните македонски власти и представители на етническите албанци в Охрид. Според посредникът на НАТО в Република Северна Македония - Джеймс Пардю, имаше постигнат напредък. Лидерът на албанската Партия на демократичния просперитет - Имер Имери, също заяви, че съществува възможност за постигане на споразумение. На този фон с особена сила отекна новината за убийството от засада на 10 македонски войници и офицери, извършено от албански бунтовници в началото на август 2001 г. По този повод българският президент Петър Стоянов изпрати телеграма до македонския си колега Борис Трайковски, в която осъди терористичния акт. На 9 август 2001 г. президентът Стоянов се срещна с външния министър Соломон Паси, за да обсъдят последното тревожно развитие на събитията в съседна Македония.

Български деца минават покрай руски танкове Т-55 в град Кюстендил на 14 май 1999. България предаде 31 танка и 18 оръдия на съседна Македония като част от по-голяма военна помощ, предназначена да подобри сигурността на малката балканска държава. Общата първоначална помощ включва 94 танка Т-55 и 108 оръдия с калибър 122 mm и боеприпаси за тях.
*14 май 1999 г. REUTERS/ ALEXEI DITYAKIN*

Българското външно министерство също изрази своята силна загриженост във връзка с ескалацията на напрежението в Република Северна Македония в момент, когато има сериозен напредък в политическия диалог: „Категорично осъждаме терористичната акция на етническите албански екстремисти и изразяваме дълбоко съжаление за жертвите, дадени от страна на македонските сили за сигурност”. В изявлението на МВнР се подчертаваше българската позиция, че кризата няма военно решение и че насилието застрашава мирния процес. „Необходимо е легитимните политически сили да проявят максимална отговорност и сдържаност, за да не се допусне блокиране на политическия диалог и да се положат всички възможни усилия за успешното му приключване”, се казваше в документа. Българското външно министерство заяви , че очаква от международната общност, в лицето на НАТО, ЕС и САЩ, която продължава да е решаващ фактор за намиране на мирно решение на кризата, да се намеси активно и да овладее обстановката. „България ще продължава активно да съдейства на международната общност в усилията ѝ за възстановяване на мира и стабилността в Р Македония“, декларира българското МВнР.

Междувременно започна създаването на контингент на НАТО, който имаше за задача да разоръжи АНО в Република Северна Македония. Разгарът на тази акция, наречена „Необходима жътва”, съвпадна с деня, в който преди десет години Република Северна Македония стана независима държава. Във времето от 8 септември до 17 ноември 1991 г. парламента гласува Конституцията на Република Северна Македония. В онзи момент конституцията не беше подкрепена от живеещите на територията на страната албанци. Те смятаха, че тя утвърждава Титовите постулати и няма достатъчно демократични опори. Въпреки че с бойкота на конституцията албанците преследваха свои стратегически цели, те бяха прави за антидемократичния й характер.

С Охридския рамков договор, подписан в Скопие на 13 август 2001 г., под натиска на албанската общност и нейните политически сили, бяха извършени съществени промени на конституцията на Република Северна Македония и съответно - на политическата й система. Сменен беше преамбюлът, в който се посочваше, че Република Северна Македония се конституира като национална държава на „македонския народ”. Новият преамбюл се базираше на концепцията за индивидуалните права и гражданското общество и Република Северна Македония се определяше като гражданска и демократична държава. Даваше се правото на представителите на различните етнически общности свободно да изразяват, да пазят и да развиват своята идентичност и да употребяват символите на своите общности; да основават културни, художествени, научни и образователни институции, както и научни и други сдружения за изразяване, защита и развитие на тяхната идентичност; да преподават на своя език в основното и средното образование (чл. 48, т. 1,3,4). Промените в конституцията предвиждаха и значителна автономност на местната власт.

Цялостният анализ на постигнатото от албанската общност с Охридския рамков договор показваше, че в Република Северна Македония се отива към етническо обособяване и затваряне, което предвещаваше сериозни проблеми в бъдещото функциониране на унитарната държава. Според някои албански политици имаше логична предпоставка за равнопоставеност на македонци и албанци в държавата, след като първите се определят за наследници на древните македонци, а вторите – на илирите, които също са живяли на тази територия. В тази връзка, можеше със сигурност да се прогнозират и бъдещи напрежения в отношенията на Скопие с Тирана и Прищина, провокирани от безусловното изпълнение на Охридския рамков договор и желанието на албанците да се преборят за равноправен с македонците конституционен статус.

Очевидно беше, че проблемите, които пречеха на Република Северна Македония за пълна нормализация на отношенията й със съседните държави, както и за нейния напредък към членство в НАТО и ЕС имаха един общ знаменател. Това е националната идентичност. Всеки, който познава историята на Балканите, ако обиколи столиците на съседните на Република Северна Македония държави в началото на 90-те години на ХХ в. и чуе неофициални разговори на различни равнища относно как се възприема новата държава, неминуемо би стигнал до извода, че има съмнения по въпроса за оцеляването й и че не се признава македонската национална идентичност.

В Белград може да чуе становище, че най-добре е Република Северна Македония да бъде разделена между Сърбия и България или между Сърбия и Гърция, а според хората в Тирана – между Албания и България. В Атина може да заявят, че няма македонска национална идентичност и че държавата не може да носи такова име, а в София - че няма македонска нация и македонски език и че македонците са етнически българи. Същите становища може да се чуят и в Република Северна Македония, ако последователно се разговаря с представителите на различните етнически общности - българи, сърби, албанци, гърци. Деклариращите се като етнически македонци, най често заявяват, че не се признава тяхната идентичност поради териториалните претенции на съседните държави към Вардарска Македония. Подобно виждане не беше случайно.

Министерството на външните работи на Северна Македония промени светлините си в синьо, за да отбележи официалното присъединяване на страната към НАТО като 30-ия член. Скопие, 27 март 2020 / REUTERS/Огнен Теофиловски

В миналото Балканите много често са определяни като „буре с барут”. Поради прекомерната употреба на това определение то отдавна вече не се използва. Но има една друга характеристика на региона, която е малко известна, но звучи изключително актуално и днес. Тя принадлежи на големия български поет, писател и деец на ВМРО - Христо Огнянов и е изречена от него през 1996 г., малко след като войните в бивша Югославия временно са затихнали. Пред Иван Николов, изявен съвременен защитник на българската кауза в Македония, Христо Огнянов с горест заявява, че: „Югоизточна Европа е тресавището на геополитиката!” Време беше тази истина да бъде осъзната от политиците в Скопие, защото спасение поединично няма.

Македонските управляващи дълго време защитаваха тезата за необходимостта страната да следва линия на еднаквата отдалеченост от съседните държави, а македонистката пропаганда внушаваше, че съседите са като четири вълка, които дебнат да разкъсат тяхната държава. По същество обаче, зад това пропагандно клише, се прикриваше истинското намерение да се следва дистанция само по отношение на България - политическа, икономическа, културна. Именно това дистанциране показваше дълбоко вкорененият, органически страх на македонистите от отварянето към България, което би било реална заплаха за тяхната идентичност. Страхът беше водещият фактор, който моделираше политиката на Скопие към България.

Страхът от ревизия на македонистката доктрина, след принудителната смяна на държавните символи и промените в конституцията на страната под натиска на Гърция, подписването на Охридския договор, под натиска на албанците и новата редакция на конституцията, са основните причини да не се роди тогава в Скопие желание за някакъв компромис с името. За управляващите в Скопие беше пределно ясно, че всяка промяна на името на държавата ще бъде нов удар срещу доктрината на македонизма със сериозни последици за тези които я внедряваха, които извършиха кървав погром над българите и изкореняваха българското историческо, културно и църковно наследство във Вардарска Македония. Това беше и действителната причина за цялостната конфузия в политическия връх относно начина за разрешаване на спора с Гърция, за националистическите прояви, за грешните външнополитически ходове на правителството. Факторът „Страх” тресеше Скопие!

Факторът „страх” тресеше Скопие

(По архивни материали)

България и европейския път на Македония – въпроси без отговори

Втората Голгота на Гоце Делчев