Мартин Соколов: Мястото на РСМ несъмнено е като пълноправен член на НАТО и ЕС. Това почти сигурно ще има не само положително влияние върху страната, но и стабилизиращо такова върху целия регион на Западните Балкани – и отвъд. Това несъмнено е привлекателна и постижима възможност. Но за нейното постигане и потенциалните предизвикателства не са решаващи единствено външните за Скопие фактори. Per contra, основната роля е именно на РСМ, която трябва да направи необходимите и договорени стъпки за тяхното постигане. В противен случай страната рискува да се превърне в арена за прокарване на зловредно влияние на други държави, чиито интереси са не само несъвместими с тези на НАТО и ЕС, но и на самата Северна Македония.

Велислав Христов: Случайно или не, преплитането на интересите на Белград и Москва преди 90 години днес отново е в тяхна полза – Северна Македония буксува във времето между Югославия и ЕС поради страх от „българизация“. Въпреки многократните предупреждения от Брюксел, че преговорната рамка няма да бъде променена, радикални партии като ВМРО-ДПМНЕ, „Левица“ и други организации отхвърлят всички условия, приети с т. нар. „френско предложение“. При тези обстоятелства в края на миналата година 79% от анкетираните граждани на Северна Македония определят България като най-голяма заплаха, а 39.6% виждат Сърбия като най-голям приятел. В известен смисъл пак изниква старата руска дилема „България или Сърбия?“, но този път с нов прочит пред Република Северна Македония.

 Радан Кънев: В краткия период на истинско „разведряване“ между София и Скопие, когато България е управлявана от Иван Костов и Петър Стоянов, а Македония – от Любчо Георгиевски и Борис Трайковски, се поставят основите на съвсем друга програма – реалистична, модерна и полезна за гражданите и в двете държави. На тази концепция се сложи край, когато Иван Костов падна от власт през 2001 г., Георгиевски – през 2002 г., а през 2004 г. президентът Трайковски загина трагично при самолетна катастрофа, само на 47 години. Две десетилетия по-късно можем с тъга да констатираме, че с него загина – поне от Македонска страна – и визията за истинско общо, добросъседско, европейско бъдеще на двете нации, в които немалък процент от населението са братовчеди.

Деян Драгиев: Инвестицията на българската власт в Македония е колосална, разглеждана в светлината на общите стопански показатели на страната, а и на факта, че македонските земи в крайна сметка не са официално признати за анексирани от Царството. През 1941 г. се инвестира сумата от над 8 млрд. лева, през 1942 г. се инвестират над 14 млрд. лева, а през 1943 г. инвестицията е за над 27 млрд. лева.

Александър Стоянов: Игрище на Великите сили и жива рана на българската външна политика, Македония и до днес продължава да е неразрешим ребус за дипломатите – както в София, така и в Брюксел, Москва и Вашингтон. 

Руслан Tрад: Една от особеностите на проблема между София и Скопие е всъщност колко малко знаем един за друг, независимо от географската ни близост, общата история, семейните и културни връзки и дори практическата липса на езикова бариера.

Иван Куцаров: След 1989 г. България не само не формулира единна национална политика спрямо Македония, но и си затваря очите за истинските намерения на Скопие. Това води до дистанция в отношението към България в политически, икономически и културен аспект.