Игрището на империите
МАКЕДОНИЯ В ПОЛИТИКАТА НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ 1845-1945 г.
Името „Македония“ отдавна присъства в мисленето и начертанията на Великите сили. Самото название се популяризира чрез една велика сила – кралството на Аргеадите, което Александър III, наричан Велики, успява да превърне в световна империя. След смъртта на Александър империята му се разпада на части, една от които остава македонското царство на Антигонидите. Когато Рим покорява Елада през 148 г. пр. Хр., „Македония“ се превръща в чисто географско понятие, което най-грубо съвпада с териториите между реките Вардар и Марица. През Средновековието, вече като част от администрацията на Източната римска империя (Византия), „Македония“ става название на дн. Беломорска и Източна Тракия, като за известно време център на тема Македония е град Адрианопол (дн. Одрин). Едва след османското завоевание през XIV-XV в. и налагането на термина „Румелия“ като название за земите на изток от р. Струма, понятието „Македония“ започва отново да се свързва със земите между Охридското езеро и полите на планината Пирин. Именно в този контекст названието влиза и в първите европейски карти на Балканите през XVI и XVII в., без съмнение под формата на чисто географско название. За това недвусмислено свидетелстват и различните етно-лингвистични карти от XIX и XX в., в които населението на областта се дели на българи, гърци, албанци, сърби и власи, без „македонци“ да фигурира като етнически или политически термин.
Първият пряк досег на европейските Велики сили с географската област Македония (от тук насетне в текста термина ще се използва само в географски смисъл – б.а.) може да се отнесе към края на XVI в., когато Австрийската империя е вплетена в т. нар. Дълга война (1593 - 1606) срещу Османската империя. Притиснати от Полумесеца, Хабсбургите впрягат всичките си налични сили – военни и дипломатически, за да надделеят. Едно от средствата за постигане на лелеяната победа е привличането на местното християнско население чрез усилията на Католическата църква. От този стремеж се раждат две тенденции – опита за налагане на уния между Папството и местните църкви, от една страна и стремежът към оформяне на местна етническа идентичност, чиято концепция да обслужва владетелите във Виена. Така именно се появява течението на илиризма, според което местното население на Западните Балкани има автохтонен, илирийски произход, различен от славянския и съответно езикът, който се използва, няма връзка със славянската писменост или гръцкото православно влияние. Целта е латиницата да се наложи като писмена система, а местните християни да бъдат постепенно асимилирани. Плод на тези католически усилия са и научни трудове като съчиненията на Цезар Бароний и Мавро Орбиний, които по-късно Паисий Хилендарски ще използва за основа на своята „История Славянобългарска“. В чисто религиозен план, Папството се опитва да получи подкрепа от Сръбската патриаршия в Печ и автономната Охридска архиепископия, които продължават да функционират до началото на 70-те години на XVIII в.
Приятел на младоженеца води конете им пред къщата на булката по време на сватбена церемония в селото Галичник, което е на около 150 км (93 мили) западно от столицата на Северна Македония, Скопие, 15 юли 2007 г. Галичнишката сватба е традиционна тридневна сватбена церемония, провеждана всяка година на Петровден или Деня на Свети Петър, която включва вековни обичаи, костюми, ритуали и танци, предавани през вековете.
REUTERS/Огнен Теофиловски
Културната пропаганда е последвана от политическа, особено след края на Тридесетгодишната война (1618 - 1648), когато Австрия насочва вниманието си в източна и югоизточна посока, за да компенсира отслабналото си влияние в Германските земи. Виена насърчава развитието на интелектуален католически елит сред различните славянски общности, в това число и сред българите. Зенит на политическата пропаганда е отбелязан през 80-те години на XVII в., в контекста на Великата турска война (1683 - 1699), когато Виена впряга всичките си приятели на Балканите, за да пребори Полумесеца. През 1689 г. Македония е обхваната от масово въстание на местното военизирано християнско население. Бунтът е оглавен от воеводата Капрош и е провокиран от пристигането на голяма австрийска армия на юг от р. Дунав след превземането на Белград през 1688 г. Имперските войски, водени от генерал Пиколомини, превземат Ниш и спускайки се по поречието на р. Морава, навлизат в Македония. Напредващия есенен сезон и разпространилите се заболявания разколебават настъплението на християнските войски. Неспособен да задържи позициите си в Македония, Пиколомини се изтегля, унищожавайки Скопие и Щип. Това, което австрийците не успяват да изгорят или плячкосат, е пометено от османците, които подпомагани от татарски отряди, си връщат контрола над Македония и потушават жестоко въстанието. Според съвременни оценки, щетите, понесени от населението на областта, забавят икономическото й развитие с цял век.
Хабсбургите никога повече не успяват да напреднат така във вътрешността на Македония, но областта не е забравена от политическите елити на Дунавската монархия. Същевременно в началото на XVIII в. на Балканите започва да действа още една велика сила, чиято задача е да сложи ръка върху местното християнско население – Русия. Политиката на Московското царство за намеса на Балканите започва при Управлението на Петър I Велики (1682 - 1724). Руснаците се присъединяват към войната с Османската империя през 1686 г. и техни политически агенти пристигат на Балканите, установявайки връзки първо с черногорците и сърбите, а след това и с българите. Не бива да се пренебрегват и още по-старите гръцко-руски връзки и мястото на Цариградската патриаршия в плановете на Москва. Издигането на Русия в империя през 1721 г. само засилва аспирациите й на Балканите, като идеите за връщане на Константинопол и създаване на дъщерна православна държава на мястото на старата Византия изкристализират постепенно при управлението на Екатерина II Велика (1762 - 1796). За Руснаците Македония си остава периферен въпрос, макар че е показателно, че през 60-те години на XVIII в. един от хусарските полкове в руската армия, формиран от български и сръбски доброволци, е наречен „македонски“.
Истинската промяна в положението на Македония като обект на политиките на Великите сили идва в средата на XIX в. След поредица от загубени войни срещу Русия (1768-1774; 1787-1792; 1806-1812; 1828-1829) и надигането на националните революционни движения на гърци (1821 - 1831) и сърби (1804-1813; 1815-1817), Балканите се превръщат в арена на ожесточени политически борби. Македония, разположена в самото сърце на полуострова, се оказва пресечна точка на пъстра палитра от аспирации. Оставяйки настрана претенциите на местните народи, редно е тук да се очертаят основните цели на Великите сили, които започват да личат ясно около 1845 г. и надигащия се църковен въпрос на българите.
Основната предпоставка Македония да се превърне в ябълката на раздора не само сред балканските народи, но и сред големите политически играчи, е нейният мултиетнически характер. Без значение как точно ще бъдат оценени процентите, неоспорим факт е, че в Македония живеят представители на всички големи етнически групи на Балканите, както и на няколко по-малки. Към 1845 г. най-важният способ за тяхното самоопределение е религиозната им афилиация – християни или мюсюлмани, последвана от регионална и етническа принадлежност с отсъствие на някаква ясно изградена национална идентичност в смисъла, в който това понятие се разбира през XXI в. Този факт дава възможност за разгръщане на сериозна културна и религиозна пропаганда от страна на Великите сили.
Крепостта в Скопие, една от забележителностите на града,по време на залез, 16 април 2012 г.
REUTERS/Огнен Теофиловски
Русия заема водещо място със своите интереси, опитвайки се да играе ролята на защитник на православното мнозинство на Балканите. В тази задача Петербург разчита на подкрепата на Цариградската гръцка патриаршия. За Северната империя е най-изгодно всички балкански християни да са подчинени на един единствен религиозен център, който, на свой ред, да е подчинен на Русия. В този контекст, руснаците не са склонни да подкрепят какъвто и да е духовен сепаратизъм сред православното население, което ги превръща в естествен противник на българите.
Следвайки своята вековна доктрина, Австрия се опитва да съживи католическата пропаганда сред балканските православни и да потърси възможност за установяване ако не на католическо, то поне на униатско присъствие на полуострова. В стремежа си да контрира руското влияние, Австрия е до някаква степен склонна да окаже подкрепа на балканските християни в опитите им за постигане на религиозна независимост от Патриаршията. Сходна е и позицията на Франция. След загубата в Наполеоновите войни, Франция за кратко се превръща в политически аутсайдер на Европа. Тази ситуация започва да се променя след 1830 г., когато Париж се сближава с Папството и се опитва да се превърне във водещ сила за постигане на католическата кауза в Източна Европа и Близкия Изток. Тази тенденция се засилва значително след 1853 г., когато Наполеон III създава Втората империя. Победата над Русия в Кримската война (1853 - 1856) увеличава френското влияние в Османската империя. Французите изпращат поредица от католически мисии в Македония, където етническото многообразие се възприема като предпоставка за по-лесен успех на начинанието.
Особена е политиката на Великобритания. Островното кралство няма преки интереси към Македония, но британските дипломати в Истанбул правилно усещат, че ако тяхното влияние проникне в тази балканската област, това ще е сигурен начин за контриране на руските аспирации. Тази по-обща идея придобива конкретика след Кримската война. Великобритания, заедно с Франция, седи в основата на широката реформена програма в Османската империя, чиято цел е да разшири правата на християните и да тушира руското културно влияние на Балканите. Реформите намират изражение в приетия на 18 февруари 1856 г. Хат-и-хумаюн. Документът гарантира равноправие на всички религиозни групи, подчинение на всички църковни институции на Портата и премахване на ограниченията, наложени на християните във връзка с развитието на просветното дело и строежа на нови църкви. Тези позволения, макар и често останали само на хартия, отварят ниша, в която британското внимание търси възможност да проникне. В Македония биват изпратени поредица от протестантски проповеднически мисии, възползвайки се от разширяващото се течение на евангелистите, които набират сила из различните краища на Британската империя. Любопитно е да се отбележи, че покрай британските мисионери, в края на 60-те години на XIX в. и началото на 70-те години на XIX в. започват да се появяват също така американски проповедници и културни дейци.
Изглед към манастира "Св. Йоан Кръстител" от 10-ти век, разположен близо до Маврово, на около 130 км (81 мили) западно от столицата на Северна Македония, Скопие, 2 май 2013 /
REUTERS/Огнен Теофиловски
Така, в периода 1845-1875 г., Македония се превръща в арена на оживена културно-религиозна пропаганда, която понякога ескалира в чисто физически актове на противопоставяне. В областта си дават среща интересите на мюсюлманската религиозна общност, борещите се за църковна самостоятелност българи, привържениците на Цариградската патриаршия, които бранят статуквото, както и постепенно набиращите сила сръбски културни аспирации. Към този местен микс трябва да се добавят католическите мисии, дирижирани поотделно от Австрия и Франция, опитът за запазване на православното единство от позицията на Русия и евангелисткият стремеж към разпространение на протестантството, идващ по линия на Великобритания и САЩ. В тази картина единствените две сили, които, на този етап, се въздържат от директна намеса в района са Германия и Италия.
Причината за това е тясно обвързана с политическите игри на Силите, които добавят допълнителни нюанси в борбата за Македония. През 1859 г. кралство Сардиния, подкрепяно от Франция, започва борба за обединение на Италия в една държава. Процесът се увенчава с успех през 1861 г., когато на 17 март Италия е обявена за единна държава. Успоредно с издигането на апенинското кралство, в германските земи, кралство Прусия започва процес по обединение на няколкото десетки държавици, съставляващи т. нар. Германска конфедерация. През 1864 г. прусаците побеждават Дания, а две години по-късно разгромяват Австрия в една светкавична война, в която на пруска страна се присъединява и Италия. Победената и унизена Австрия е принудена да се откаже от имперските си претенции към германските земи, да отстъпи владенията си в района на днешна североизточна Италия (провинция Венето), а след това и да признае пълните политически права на Унгария, променяйки името си на Австро-Унгария. Разгромът на хабсбургската политика на запад логично води до обръщане на имперските интереси към Балканите.
Същевременно през 1871 г. Прусия, вече като обединена Германия, разгромява Франция във Френско-пруската война (1870 - 1871) и отстранява Париж като основен политически играч на Балканите. Анексирането на Папството от Италия през 1870 г. слага край на дейността на Светия престол като самостоятелен политически и културно-религиозен фактор. По този начин Австрия получава възможността да се превърне в основен изразител на католическите цели и стремежи в Македония. На фона на тези размествания Германската империя започва да играе важна роля на балансьор между останалите Велики сили, възползвайки се от липсата си на преки интереси към Балканите като цяло и Македония в частност. Берлин подпечатва своя дипломатически триумф през 1873 г. със създаването на Съюзът на тримата императори, в който влизат Русия, Германия и Австро-Унгария. Новото политическо обединение ликвидира възможността за спорове между империите в Полша, но пренасочва техните претенции към Балканите. Русия и Австро-Унгария започват да танцуват сложен дипломатически валс, в който те едновременно се борят да запазят съюзните си отношения, но и да защитят индивидуалните си политически цели.
Изглед към църквата "Св. Йоан Богослов", Канео в Охрид, Северна Македония, 3 юни 2018 г.
REUTERS/М. Джурица
Именно в такъв политически и културен контекст се разиграва поредното действие от балканската историческа драма – Източната криза от 1875-1878 г. Макар фокусът на събитията да са Босненското въстание и Априлското въстание, последвани от Сръбско-турската война (1876 г.), Македония се превръща в разменна монета за Великите сили по пътя към решаване на балканския ребус. Успоредно с политиката вървят и търговските и стопански интереси. Между 1873 и 1877 г. Австро-Унгария инвестира значителни суми в изграждане на железопътна мрежа, която да подпомогне развитието на търговските й интереси на Балканите. Освен връзката от унгарската граница през Сърбия и българските земи към Истанбул, Виена разчита и на изграждане на жп трасе от Сърбия през Скопие към Солун, което на подсигури нарастващите икономически аспирации на Двуединната монархия към голямото егейско пристанище. Този траен интерес се разширява значително през 1878 г., когато Австро-Унгария получава правото да управлява Босна и Херцеговина и да разположи войски в Новопазарския санджак. Загубила шанс за експанзия в Италия или Германия, Виена започва да разглежда Балканите като поле за един бъдещ квази-колониален проект, в който е важно да придобие икономически, а защо не и политически контрол над Солун чрез Македония.
Победата на Русия в Руско-турската война (1877 - 1878) и налагането на Санстефанския предварителен мир (3 март 1878 г.) действа като леден душ на австро-унгарската дипломация. Само година по-рано, по време на Райхщадската конференция, Русия е обещала да не създава единна и голяма славянска държава на Балканите. Сега Петербург рисува граници на една огромна България, при това единна, а не разделена на две области, както е било договорено в Цариград през зимата на 1876/77 г. На всичкото отгоре цяла Македония е предадена на България, а така търсеният от Австрия достъп до Солун е прерязан напълно от българската територия, която обгражда от всички страни подстъпите към пристанището. За късмет на австро-унгарските амбиции, Великобритания също не приема руския проект. Причината за позицията на Лондон е друга – Македония не е от значение, но достъп на България до Егейско море се смята за равнозначно с поставяне на руско военноморско присъствие в топлите морета – нещо, с което Острова се бори през целия XIX в. Разширението на България трябва да бъде сериозно преразгледано, а Македония да бъде върната на Османската империя. По този начин се запазват както икономическите интереси на Великобритания и Австро-Унгария, така и възможността за продължаване на културната пропаганда в етнически пъстрата област. Един твърде общ и неясен член 23 на Берлинския договор (1/13 юли 1878 г.) подсказва за нуждата от провеждане на реформи в Македония и осигуряване на етническо и религиозно равенство. На практика се повтаря мантрата от Хат-и-хумаюна, който вече 20 години така и не е приложен и остава само на хартия.
Момче, облечено в народна носия, гледа традиционна сватбена церемония в селото Галичник, което е на около 150 км (93 мили) западно от столицата на Северна Македония, Скопие, 13 юли 2008 г. Галичнишката сватба е традиционна тридневна македонска сватбена церемония, проведена всяка година на Петровден или Деня на Свети Петър, която включва вековни обичаи, костюми, ритуали и танци, предавани през вековете.
REUTERS/Огнен Теофиловски
Берлинското статукво удовлетворява интересите на Великите сили, в това число и на Русия, която скоро забелязва, че България е твърде своенравна и независима държава и допускане на нейното прекомерно разширение би било в ущърб на руските интереси на Балканите. Именно поради тази причина, през следващите три десетилетия, Русия е част от силите на статуквото, които бранят Берлинския мир и се противопоставят на всеки опит за неговото отхвърляне. Проблемът „Македония“ се оказва един постоянно тлеещ въглен, който се нажежава все повече и повече, особено след създаването на няколко революционни организации от страна на местните народи, които се борят за отхвърляне на османската власт и присъединяване на областта към някоя от свободните балкански държави. От своя страна, Високата порта, в която все по-силно се усеща влиянието на т. нар. младотурци, тръгва по пътя на създаване на нова, над-етническа национална идентичност – османска, в която всички народи на империята трябва да бъдат обединени на база османо-турския език, исляма и имперската законова система. Този своеобразен османски национализъм диктува политиката на Истанбул в Македония – постоянно лавиране между интересите на местните балкански държави и Великите сили, съчетан с опит за засилване на мюсюлманския елемент като водещ в социалната картина на района.
През тези бурни три десетилетия от 1878 до 1908 г., най-ангажирана със съдбата на Македония остава Австро-Унгария. Нейните агенти и дипломати внимателно следят нарастващите български аспирации. Железопътният въпрос е използван като основен коз за контриране на амбициите на София. Виена успява да изгради търсената от нея паралелна линия Истанбул-Солун и Солун-Скопие-Ниш-Белград и да циментира своите икономически интереси в Македония. Същевременно Виена се стреми да използва Сърбия за оказване на натиск върху България. Подклаждането на вражда между двете държави, ще даде възможност на Австро-Унгария да реализира своите планове за окончателно анексиране на Босна и Херцеговина, а след това и на икономическа, и евентуално политическа, доминация в посока Солун. Същевременно, разяждани от национални претенции и вражди, балканските народи ще са лесна плячка за опитната и безскрупулна дипломация на Двуединната монархия.
Решителността на Австро-Унгария и нежеланието на Русия за промяна на статуквото проличават ясно пред лятото на 1903 г. Избухването на Илинденско-преображенското въстание е посрещнато на нож от двете империи. Действията на българите са заклеймени, а София е официално предупредена да не се меси в подкрепа на въстанието, освен ако не иска да си навлече директната намеса на Великите сили. След като бунтът е удавен в кръв, Виена и Петербург се заемат да нищят нова реформена програма, която да замаже очите на защитниците на човешките права, като успоредно с това съхрани основните имперски интереси в Македония. В края на септември 1903 г., докато димът още се разнася над селата в Македония и Странджанско, императорите Франц Йосиф и Николай II се срещат в градчето Мюрцщег, където е избистрена реформена програма за решаване на македонския въпрос. Предвидените мерки са свързани с реформиране на османската полицейска система, налагане на по-справедлива данъчна политика спрямо местното население и реализиране на практика на културните предписания на Хат-и-хумаюна в контекста на член 23 от Берлинския договор. Като допълнителна гаранция за опазване на мира и статуквото, двете Велики сили, към които скоро се присъединяват Великобритания и Италия, се решават да изпратят своя военна мисия в Македония, която която има за цел да наблюдава и съветва османските власти. Системата копира модела, приложен в Крит след голямото въстание от 1897 г. Както и прословутият член 23 от Берлинския договор, така и Мюрцщегската реформена програма остава най-вече на хартия, а единствената полза от нея извличат военните контингенти на Силите, които получават екзотично квартируване за чужда сметка в непознати за тях земи.
Изглед към скулптурата на Гемиджиите, разположена над каменния мост пред новия Македонски народен театър. Младежите от Солунската българска мъжка гимназия, анархотерористи, повлияни от идеите Женевската група - основана в Пловдив, целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония.
Скопие, 12 април 2011 г
REUTERS/Огнен Теофиловски
Краят на фасадните промени идва през 1908 г. с приемането на първата османска конституция и установяването на младотурския режим в Истанбул. Съгласно новият основен закон, всички поданици на империята стават равни пред държавата, а в създадения парламент на етнически принцип се избират фиксирани квоти от депутати, с което се решава, поне на хартия, въпросът с политическото представителство и правото на глас на малцинствата. Успоредно с революцията от юли, Австро-Унгария задейства своите собствени политически планове. Възползвайки се от обявената от България независимост, с което Берлинският договор е нарушен окончателно, Виена обявява че анексира Босна и Херцеговина и, в „знак на добра воля“, връща Новопазарския санджак на Високата порта. Същевременно дунавската монархия инвестира все по-сериозни суми в развитието на османската инфраструктура и предлага икономическа и политическа подкрепа на Портата в замяна на отстъпените територии. Македония, до скоро ядро на османските владения на Балканите, се превръща в гранична зона, в която се преплитат все по-сложно политическите, стопанските и културните интереси както на балканските държави, така и на Великите сили.
Тази нова, незавидна ситуация, се разгръща с пълна сила в периода 1911-1912 г. в контекста на сформиращия се Балкански съюз. Австро-Унгария правилно усеща, че основната цел на дирижирания от Русия съюз е самата тя. Виена полага всички усилия да разнищи и разгроми обединението на православните балкански държави. Винаги прагматични, австро-унгарците осъзнават, че интересът към Македония трябва, поне временно, да бъде пожертван и областта да бъде превърната в ябълка на раздора, за която да се сбият трите суетни балкански богини – България, Гърция и Сърбия. В тази посока късогледата българска политика се оказва безценен помощник на Хабсбургите. Недалновидна се оказва и руската намеса – премиерът Пьотър Столипин и външният министър Сергей Сазонов се опитват хем да помиряват Сърбия и България, хем да се въздържат от каквото и да е вмешателство, тъй като Петербург осъзнава, че ако предпочете едната балканска държава, ще загуби другата. Спорът за Македония се превръща в златен шанс за Австро-Унгария. През пролетта на 1913 г., докато балканските народи умуват как да поделят плячката от османското наследство, Виена успява да убеди останалите Велики сили, че в името на справедливостта на Балканите трябва да се появи и албанска държава, с което да бъдат защитни правата на този народ, който, за разлика от останалите, няма своя политическа самостоятелност. Моментът е подбран отлично. Албания трябва да се създаде за сметка на руски излаз на Адриатика. Ходът на Виена е гениален – Сърбия остава без излаз на море. Претенциите й към Босна в онзи момент са замразени, а посягане към единственото място за териториални компенсации – Македония, ще доведе до срив на отношенията с България и гибелта на Балканския съюз.
Слепи за голямата политическа картина и ловко подмамени от австрийските сплетни, българите се хвърлят в Междусъюзническата война (1913 г.) и сбъдват всички мечти на Дунавската монархия, съсипвайки опитът на Русия да възстанови политическото си влияние над православните народи на Балканите. Македония е превърната в погача, която е щедро разпределена между Сърбия, Гърция и България по време на мирната конференция в Букурещ през лятото на 1913 г. Територията, която от половин хилядолетие е била едно цяло, събиращо за добро или зло всички балкански етноси, сега е разпокъсана. Скоро започва и етническото прочистване на българите от сръбската и гръцката зона. Отворена е дълбока рана, която ще обрече на агония Полуострова за следващия половин век.
Хора на каменен мост от XV век гледат към главния площад в Скопие. Мащабният проект за преобразяване на столицата на Северна Македония е замислен с цел да преобрази облика на столицата, отразявайки древното наследство на страната. Проектът включва изграждането на нови сгради, паметници, мостове и други инфраструктурни проекти, както и реновирането на съществуващи обекти.
6 април 2011 г.
REUTERS/Огнен Теофиловски
Само година след като Виена триумфира на Балканите избухва Първата световна война (1914 - 1918). Австро-Унгария получава горчив урок от Сърбия и скоро разбира, че плановете за бърза окупация на балканската държава и присъединяване на македонския пътен коридор към Егейско море, се оказват химера. Централните сили, изоставени от Италия през пролетта на 1915 г., се налага да потърсят подкрепа първо от Османската империя, а след това и от България. Антантата (Великобритания, Франция и Русия) също се обръща към София с молба – или да застане на тяхна страна, или да остане неутрална. Цената, която България изисква пред своите ухажори, е една – Македония. За Антантата подобно осакатяване на Сърбия в онзи момент е невъзможно. За Виена и Берлин да се обещае Македония на българите е най-лесното нещо на света. Австрия може да преживее тази загуба в замяна на картбланш за завземане на Албания, Черна гора и Сърбия.
Освен разменна монета за Великите сили, Македония се превръща в бойно поле и „дом“ на един от четирите основни фронта на Голямата война. Десетки хиляди войници оставят костите си по дългата линия от окопи, бункери и бодлива тел, простираща се от Адриатическо море до устието на р. Места. В Македония през онези кървави години се събира целия свят – войници от всички населени с хора континенти се бият там за всяка педя кална и окървавена земя. Именно в Македония идва и първият голям пробив на Антантата срещу Централните сили – битката при Добро поле и капитулацията на България в края на септември 1918 г. През следващата една година из разни зали в Париж, Македония се споменава често, докато Силите обмислят как и къде да прекроят границите на Европа. САЩ заговорят за справедливост и съвпадение на етнически и политически граници. Великобритания и Франция, верни на старите европейски традиции, искат унижение и разгром за победените. И този път европейската традиция ще надделее над идеологическия наивитет на Новия свят. Вместо раните да бъдат промити и превързани, в тях е натрита сол. Германски офицер, присъстващ на подписването на Версайския мир, ще заключи пророчески – „До двадесет години, в Европа ще избухне нова световна война“. Датата е 29 юли 1919 г. На 1 септември 1939 г. Хитлер ще нападне Полша.
След Първата световна война, Македония слиза от пиедестала на трофей, размахван от Великите сили. Областта е поделена между Кралството на сърби, хървати и словенци от една страна, и Гърция, от друга. Политиката на обезбългаряване навлиза в решителен етап. Десетки хиляди българи бягат от Македония към българските земи, а тяхната драма ще бъде основен проблем на българската вътрешна политика до избухването на Втората световна война (1939 - 1945). Именно този по-кървав глобален конфликт за последен път ще превърне Македония във важен субект на международните отношения в стария, многополюсен свят. През 1941 г. Хитлер използва македонската стръв, за да привлече България в Тристранния пакт и да улесни окупирането на Балканите от нацистко-фашистките войски след успеха на операция „Марита“. Борис III изиграва хитро своите карти – България предлага да замести германските войски в Македония и да окупира областта, освобождавайки бойци за другите фронтове, на които се сражава Вермахта. Триумфът на София е последван от трагедия. През март 1943 г., възползвайки се от юрисдикцията си върху Македония, Германия изисква извозването на 11 400 евреи към лагерите на смъртта. София няма как да откаже – тези земи се водят германски до края на войната – все пак не българската армия ги е подчинила през пролетта на 1941 г. През 1944 г. едно от първите условия, поставени пред България от СССР, Великобритания и САЩ след 9 септември е незабавното изтегляне на българските окупационни сили и връщане на Македония на Югославия. След края на войната, на 10 февруари, в Париж е подписан мир, според чиито клаузи София дължи на Белград обезщетение в размер на 45 000 000$. Чекът е подписан, сумата е определена, а Македония за пореден, но не и за последен път е разменена.
Краят на Втората световна война слага точка на един продължил цял век сбор от политически процеси, в които историко-географската област Македония играе ролята на изпитателна площадка, бойно поле, разменна монета и дори колониален проект на Великите сили. През тези сто години областта е разделяна, продавана, купувана, реформирана на хартия, удавяна в кръв, минирана и покривана с окопи, а след това демилитраизирана и наново поделяна. Мисионери, войници, полицаи, анкетни комисии, пътешественици, революционери и мечтатели оставят своите дири по прашните пътища и из тесните улички. Македония ражда не малко юнаци и се превръща в лобно място за много повече герои. Заедно с историческите личности, областта се оказва гробница и за българските национални мечти и претенции. Онова, което за Великите е просто парче земя, което може да смени собственика си с прост нотариален акт, разписан пред свидетели на някоя посланическа конференция, остава за българите частица от тяхната национална същност и народен дух. Игрище на Великите сили и жива рана на българската външна политика, Македония и до днес продължава да е неразрешим ребус за дипломатите – както в София, така и в Брюксел, Москва и Вашингтон.
Поддръжниците на ВМРО-ДПМНЕ на митинг до строителната площадка на проекта „Скопие 2014”. Многомилионният проект за градско обновяване предизвиква разделение сред населението
на Северна Македония точно преди предстоящите избори в началото на юни 2011. Никола
Груевски е принуден да насрочи изборите, след като опозицията бойкотира парламента
поради противоречивия проект.
Скопие, 29 май 2011 г.
REUTERS/Огнен Теофиловски
