Нова земя
През април 1941 г. се налага Хитлер да промени стратегията си на изток. След завземането на половин Полша и окупацията на Франция, Нидерландия, Белгия и Люксембург на запад, Континентална Европа, от Лисабон до Урал, е в хватката на Третия райх. Единствено Англия оказва съпротива, но Хитлер е убеден, че Луфтвафе и германският флот в крайна сметка ще сломят британците, поставени под морска блокада. Ситуацията дава възможност на Хитлер да се ориентира към следващата стъпка в голямата стратегия за преобразяване на света: великият сблъсък на арийската и славянската раса - планът „Барбароса“. За тази цел Фюрерът има нужда от пълно обезпечаване на фланговете за инвазията в Съветския съюз, а именно – Балканите.
членове на Втори кавалерийски полк на Сухопътни войски на САЩ влизат в Македония от България през ГПКП Гюешево по време на съвместно военно учение с Армията на Северна Македония, 28 юли 2017 г. REUTERS/Огнен Теофиловски
На Балканите Хитлер има съюзници –българският цар Борис, румънският министър-председател Антонеску и сръбският регент княз Павел. Гърция, както обикновено, е верен съюзник на Англия. Хитлер няма териториални или други претенции към Балканите, това не е арена за расовата му теория. Но за Мусолини, след опита за експанзия в Абисиния, Балканският полуостров е следващата цел за изграждане на средиземноморска империя. През 1938 г. Италия нахлува в Албания. Албанците се оказват по-труден противник от очакваното. Нещо повече, нападението на Италия срещу Гърция се оказва фиаско. През пролетта на 1941 г., когато Хитлер е почти готов с приготовленията за инвазията в Съветска Русия, напрежението на Балканите е неприятен дразнител. Първо, тъй като съюзникът му Мусолини нанася репутационни щета на Тристранния пакт с неуспеха да докаже силата си на бойното поле. Второ, ако Съюзниците получат плацдарм за пробив в Гърция, това може подозрително да повтори оформянето на фронт в Източното Средиземноморие като през Първата световна война. Вместо да нахлуе на изток, Хитлер трябва да отложи план „Барбароса“ и да реши проблемите на Оста на Балканите.
На 27 март 1941 г. в Белград е извършен преврат. Макар регентът Павел да е британски възпитаник, политиката му е ориентирана към реалностите на полуострова и осъзнава, че факторът в тази част на Европа е Германия. Югославия се присъединява към Тристранния пакт. Офицерството обаче организира пуч, при който Павел е отстранен, a страната е насочена извън орбитата на Третия райх. На 6 април Луфтвафе започва да бомбардира Белград. През територията на България преминават германските танкови дивизии, които се насочват към Ниш и Скопие. Италиански и унгарски войски навлизат в Югославия на 10-11 април. Сръбските войски масово се предават, а на 17 април страната капитулира.
Снимка на деца от скопските села след безплатно представление за тях на Скопския народен театър. Скопие. / Централен държавен архив
На 7 април двама дейци на ВМРО, Васил Хаджикимов и Стефан Стефанов, пристигат в Скопие в каросерията на камион, пътуващ от България. Там намират връзка със свои стари саратници: адвоката Благой Попанков, търговеца Илия Атанасов и доктор Делчо Зографски. На следващия ден в Галички хан в Скопие те се събират заедно с дейци на ВМРО и сподвижници на революционера Иван Михайлов. Образуват се два лагера. Единият се застъпва за обявяване на независима Македония, за което трябва да се търси подкрепа от Хитлер, дори като директен германски протекторат, подобно на Бохемия на територията на някогашната Чехословакия. Другите обаче застават на позицията за обединение с България. Вторите се оказват по-многобройни и гръмогласни и призовават местното население на Скопие да се самоорганизира и да вземе властта от ръцете на наложената от Белград администрация. Инициативата подемат и други градове, на първо място Тетово. Така се зараждат акционните комитети в Македония, чиято цел е да установят контрол върху местното самоуправление, да парират действията на сръбската администрация и да обезоръжат местните сръбски войски. На 11 април новината за акционните комитети стига до Богдан Филов, министър-председателят на България. В дневника си Филов записва, че въпросът е обсъден и с двореца: автономия за Македония или присъединяване към България. Както пише Филов, „трябва да разберем дали е само слух и ако не е слух, тряба ние да посеем такъв“. Решават да изпратят журналиста Данаил Крапчев, който заминава за Скопие, да проучи какви са настроенията и да докладва. Новините от Македония са еднопосочни: сръбският митрополит в Скопие е изгонен от града, местното население излъчва Спиро Китанчев за нов кмет от и започва подмяна на администрацията. Сръбският език е масово заменен от българския. Везните са рязко наклонени към присъединяване към България.
Снимка на учителки и ученички, разглеждащи изданията показани на изложба на периодичния печат в Скопие. /
Централен държавен архив
Отново в български ръце
На 19 април 1941 г. Пета българска армия навлиза във Вардарска Македония под ръководството на генерал Никола Михов. В района се разполагат между 20 и 30 хиляди души военна сила в периода до 1944 г. Армията се набира предимно от местното население. Планът е начертан още с издадената от Хитлер „Военна директива 26“ от 3 април, която разпределя участието на германските, италианските, унгарските и българските войски в окупацията на Югославия. От българите се очаква не само да установят контрол върху Вардарска Македония, но също така да навлязат и в Поморавието. Така се връща територията на Западните покрайнини, загубени с Ньойския договор през 1919 г., но дори и отвъд - до проекто границите според Санстефанския мирен договор. Хитлер обаче изисква българските части да окупират и вътрешността на Югославия, включително Крагуевац, почти до Белград. Българските войски навлизат на юг, по реките Струма и Марица в Беломорието, без да окупират самия град Солун, който е поставен под германски контрол.
В края на месец април 1941 г., във Виена, се организира конференция на силите на Оста, която да договори преразпределянето на балканските територии. Границата между италианските и българските земи преминава край Охрид и Ресен. Със спогодбата Клодиус-Попов се уговаря свободно ползване на ресурсите на новозавладените територии от страна на Третия Райх, а България поема администрацията на областта, издръжката на германските войски и военните репарации, които Югославия дължи на Хитлер. С това се уточнява ролята на България в окупираната югославска територия. Тя поема пропорционално на територията финансовите задължения на Югославия към Германия, осигурява източниците за германската индустрия и обезпечава управлението между Вардар и Бяло море, с което сякаш признава за правно положение окупацията в Македония. Струва да се отбележи и фактът, че Клодиус е средно равнище германски чиновник (заместник-началник на Отдел за икономическа политика към Министерството на външните работи), а предметът на спогодбата с Третия райх е крайно органичен. Друг международен договор обаче не е сключен, нито има специална спогодба за предаване на властта над Вардарска Македония на България, подобно на присъединяването на Южна Добруджа през 1940 г. Във вътрешнополитически план, на 14 май 1941 г., Народното събрание провежда заседание, на което министър-председателят Богдан Филов декларира анексията на Вардарска Македония към Царство България. За това липсва обаче акт на самото Народно събрание, както и международен документ. Никоя държава не признава официално присъединяването на македонските земи към България. А това са 23 807 кв. км и 1 061 338 души население.
Да построиш нова страна
Администрирането на Македония към Царството изисква финансов, административен и организационен ангажимент, който е предизвикателство пред българската икономика и управление. Територията на новите земи се разделя на три области – Битоля, Скопие и Ксанти. Преброяването на населението показва, че 80% считат себе си за българи, докато останалите декларират, че са албанци, куцовласи, гърци, евреи, сърби. Въпреки това новата българска власт настойчиво окуражава бежанците и преселниците, заселили се в България -в периода 1913 - 1918 г., да се завърнат по родните си места и отново да се заселят във Вардарска Македония и Беломорието, така че да възстановят преимуществено българския състав на местното население. Възстановени са българските епархии в областите, съгласно администрацията на Българската екзархия, възстановяват се и българските училища. Другият главен фактор на българското управление – обезпечаването на сигурността и властта – се реализира с областни полицейски управления в Битоля, Скопие и Прилеп и множество околийски управления, с близо 4800 полицаи.
Инвестицията на българската власт в Македония е колосална, разглеждана в светлината на общите стопански показатели на страната, а и на факта, че македонските земи в крайна сметка не са официално признати за анексирани от Царството. През 1941 г. се инвестира сумата от над 8 млрд. лева, през 1942 г. се инвестират над 14 млрд. лева, а през 1943 г. инвестицията е за над 27 млрд. лева. Очевидно става въпрос за даване на мощен тласък на икономиката на македонските земи. До Балканските войни те са част от Османската империя, „болният човек на Европа“. След това са разпокъсани между Сърбия, по-късно – между Югославия и Гърция. Притиснати от бурите на историята, македонските земи сякаш продължават да живеят по-скоро в едно Средновековие, отколкото в ХХ в. За да бъдат въведени в съвременната епоха, тези територии трябва да получат модернизация, такава, каквато новоосвободена България е преживяла повече от петдесет години по-рано.
Започват строежи на училища, болници и административни сгради. Гражданската и транспортна инфраструктура е дълбоко и морално остаряла. Строят се пътища, железопътни линии и гари, далекосъобщителна мрежа. Отводняват се блата, прокарват се канали, в Беломорието се изграждат корабостроителници. Българската администрация прокопава 260 км напоителни канали и залесява 14 000 дка гори. Прокарана е телефонна линия София-Скопие-Битоля. Откриват се редовни автобусни линии Скопие-Кюстендил-София, Щип-Радовиш-Струмица, Струмица-Петрич. Държавата отделя над 20 млн. лв. за строителство на пътища. Започва масово залесяване. Само за година се постигат по-добри резултати от сръбските опити за модернизация през изминалите 20 години. Открити са болници в Скопие, Куманово, Щип. Преминава се към отводняването на Скопското и Струмишкото поле, полагат се и усилия за ограничаване на маларията.
Стопанският живот във Вардарска Македония също е слаб и вял до 1941 г. Присъединяването към България отваря нови икономически хоризонти за търговията и банковото дело. Българската народна банка започва да открива клонове, както редица други български банки от оназиепоха като: Българска земеделска и кооперативна банка, Македонска народна банка, Популярна банка, Банка „Български кредит“. Кредитната експозиция за периода 1941-1943 г. надхвърля 25 млн. лева за финансиране на земеделците в областта. Специалисти от София пристигат в Скопие и Битоля, за да работят с местното население по подобряване на земеделските практики и управление на почвите. Близо 40 хиляди сръбски колонисти, заселени след 1918 г., са изселени. Техните земи и земеделска техника са раздадени на малоимотните местни селяни, както и на завърнали се от България бежанци. До 1943 г. са учредени над седемдесет земеделски кооперации.
През 1941 г. за пръв път местното население може да празнува свободно празника 24 май. От София пристигат в Скопие за отбелязване на празника - Елисавета Багряна, Добри Немиров, Стилиян Чилингиров. Денят на българската азбука и славянска писменост се празнува в много градове на Вардарска Македония – Битоля, Велес, Прилеп, Охрид, Ресен. През 1941 г. в Скопие са създадени 64 културно-просветни, спортни и други дружества, между които спортните клубове „Вардар“ и „Македония“. В Скопие е основана Народна библиотека с 200 000 тома българска и чужда литература. На 3 октомври 1941 г. Скопският народен театър поставя първата си постановка, създадена специално за случая от Кирил Христов. През лятото на 1941 г. в Битоля се открива читалище „Пейо Яворов“. Подобни читалища се създават в множество села, които се попълват с книги от българското Министерство на народното просвещение.
Снимка от раздаването на дипломи и награди на отличили се работници от Кирил Дрангов, адвокат в Скопие и организационен пионер (първият вляво) и Никола Коларов, областен директор на националната пропаганда (вторият вляво). Скопие. Май 1943 г. / Централен държавен архив
Зъбчатите колела на администрацията край Вардар
Реалността обаче не бива да се идеализира. Царството не е истински подготвено за предизвикателството, пред което се изправя. След 1934 г. българската държава е на силни етатистки устои, направлявана от едноличния режим на цар Борис III. Така изградената администрация трябва да „усвои“ една значителна нова територия и население. Там българското самоуправление няма изградена база. Едно от възможните решения е командироването на български служители в Македония, но то създава значителни затруднения в старите земи. Да се осланят на администрацията до 1941 г., подчинена в продължение на двадесет години на Белград, е безперспективно. През месец май 1941 г. пристигат първите чиновници от София, които имат за цел да подберат местни кадри в Скопско и Битолско, на които да бъде предадена властта колкото се може по-скоро. Командированите администратори се оказват сериозен и непредвиден разход за държавния бюджет. Битовото им установяване в новите земи също е нелека задача. Трудно намират квартири, в Македония има малария, която е непозната за българските земи. Оказва се, че 23-те околии, създадени във Вардарска Македония, изискват чиновнически състав, който просто не може да бъде осигурен от София и старите предели на България. Още с навлизането във Вардарска Македония българската власт започва да търси помощ от местните жители за попълване на административния състав. Най-лесно това става на по-ниските длъжностни нива. От средите на местните хора се назначават писари, куриери, стражари. Същевременно по-високи длъжности, като например в Сметната палата, се заемат почти изцяло от командировани чиновници. Повечето кметски постове са за местни жители или хора, живели в България, но родени в Македония. Пример в това отношение е Скопие. През април 1941 г. кмет става Спиро Китинчев от местното население.
До края на годината чиновниците от местен произход са вече значителна бройка. Те обаче са затруднени в употребата на книжовен български език. Командированите от България чиновници считат, че местните са негодни за работа: „Сегашният персонал, с изключение на дошлите от старите предели, е наследил пороците на сърбите", смята околийският управител на Прилеп. „Голяма част от местните чиновници са некадърни. Налага се да бъдат изпратени на стаж в старите предели, за да се научат на морал, честност, законност и трудолюбие". Според битолския областен полицейски началник „чиновниците са почти всичките от новите земи, неподготвени за службата си и вместо те да водят службата, налага се службата да води тях". „Стражарите от местното население са недисциплинирани, невъзприемчиви и неморални. В интерес на службата е поне за две години да не се назначават местни жители за полицаи“. Интерес представлява и едно от писмата на командировани полицейски агенти до областния директор в Скопие. Те се оплакват, че надеждите им за бързо връщане по родните места не се осъществяват: „Не искаме повишение, не искаме награди, не искаме ордени, искаме да ни върнете на старите местослужения." Македония се оказва колкото желана, толкова и трудна земя.
Снимка на хор "Дрангов" в Школата за запасни офицери в Скопие. /
Централен държавен архив
Краят на мечтата
През август 1944 г. става ясно, че Червената армия ще стигне до р. Дунав в най-кратък срок и несъмнено ще премине реката. На 26 август новото правителство на Иван Багрянов обявява неутралитет. Прекъсва дипломатически връзки с Третия райх и търси примирие с Англия и САЩ. Разпорежда на германските части да напуснат България и подготвя напускане на новите територии във Вардарска Македония и Беломорието. На 4 септември войските на Третия Райх пленяват български гарнизон в Македония. На 5 септември съветската армия настъпва на българска територия към София. Иван Михайлов търси подкрепа за обявяване на независима автономна Македония като германска марионетна държава, но вижда, че не получава достатъчно подкрепа и заминава за Хърватия, а оттам – в Рим, където остава до края на живота си. На 8 септември България обявява война на Германия. На Пета българска армия е наредено да се изтегли към старата българска граница, откривайки пространството за настъпление на германските войски към България. Българското изтегляне е хаотично, някои части попадат в плен, а други, съставени от местното население, просто дезертират и тръгват към родните си места, защото няма какво да правят в пределите на България. След 9 септември новият военен министър Дамян Велчев нарежда общи действия срещу германските части с местните комунисти партизани в Македония. Всъщност сръбските партизани на Тито не помагат, а нападат българските войски. Въпреки това успяват да отблъснат настъпващите по направленията към Видин, Кюстендил и София германски войски. След 18 септември цялата българска военна мощ е поставена под командването на маршал Толбухин. Българската армия е подчинена на Червената армия и след изтеглянето към старата територия на България, трябва отново да навлязат в Македония. Там обаче силите и влиянието на югославските партизани и армията на Тито са навлезли дълбоко и българите трябва да воюват не само с доскорошните си съюзници – германците, но и се сблъскват със сръбските партизани. Въпреки това, през октомври и ноември, Вермахтът е изтласкан от Македония.
Лебедовата песен на българското управление на Македония е кървавата Коледа в цяла Вардарска Македония. От края на декември 1944 г. до началото на януари 1945 г.клането обхваща войници, бивши членове на българската администрация и изобщо всеки, който може да се приеме за български поддръжник, общо над 20 000 души. Още след 25 декември войниците от гарнизона в Скопие се разбунтуват, след като комунистическите дейци на Югославия – Лазар Колишевски и ген. Михайло Апостолски, изпратени от Белград, ги изпращат на запад за защита на сръбските земи, вместо към Беломорието. Офицерите са обградени в клуба в Скопие, арестувани, обезоръжени и затворени в крепостта на Скопие (Калето), където са изтезавани и избити. По площадите на Скопие партизани на Тито убиват и множество разбунтувани войници. Чистката продължава с кметове, стражари и други членове на отишлата си българска администрация с обвинението, че са бугараши, ВМРО, ванчемихайловисти. Така, в кръв, приключва поредният опит земята край Вардар и по Беломорието да се превърне в нов хоризонт, в нова земя за България.
Мъж върви през гъста мъгла в Скопие, Северна Македония на 4 януари 2023 г. /
REUTERS/Огнен Теофиловски
