„България или Сърбия?“ – стара руска дилема с нов прочит пред Република Северна Македония

„България или Сърбия?“ – тази дилема пред руската външна политика на Балканите в началото на ХХ в. е избрана за заглавие на самостоятелен раздел в глава „Балкански неразбории“ на впечатляващата книга „Лунатици“. Фундаменталното изследване на Кристофър Кларк проследява подробно „как Европа прекрачи прага на Първата световна война“ през 1914 г. Точно век след нейното начало Хелмут Шмит се позовава на коментирания научен труд във връзка с ескалиралия през 2014 г. руско-украински конфликт. Българското издание ползва за представянето си думи от негово интервю, в което бившият канцлер на Германия сравнява кризата в Украйна със ситуацията в навечерието на Голямата война (1914 – 1918).

Целият авторитет, побран в предходния абзац, ни дава повод да се обърнем към онзи „стратегически избор“, пред който управляващите в Санкт Петербург са „принудени да се изправят“ с оглед на задаващия се грандиозен сблъсък преди повече от столетие: „Кого трябва да подкрепи Русия – България или Сърбия? От двете страни България със сигурност е по-важна в стратегическо отношение. Нейното разположение на бреговете на Черно море и близо до Босфора я прави важен партньор. Поражението на османските сили в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. е създало условия за възникването под руско попечителство на самоуправляваща се българска държава под номиналната сюзеренна власт на Великата порта. Затова България исторически е държава клиент на Санкт Петербург. Но София никога не става покорният сателит, който руснаците желаят. Русофилски и „западни“ политически фракции се състезават за контрол на външната политика (както всъщност го правят и днес), а управляващите експлоатират стратегически деликатното разположение на страната, като прехвърлят своята преданост от една сила към друга.“ 

Сини каски на ООН патрулират част от границата между Македония и Югославия.

Международните мироопазващи сили имат за задача да наблюдават границите на Македония с Албания и Сърбия. Разположени са на македонска територия съгласно Резолюция 795 на Съвета за сигурност на ООН от 11 декември 1992 г.

2

0 August, 1993 / REUTERS

В крайна сметка главоблъсканицата пред Руската империя намира своето решение в Македония и по-конкретно - в нейния Вардарски дял. Именно там спорът между Белград и София по отношение на териториалните придобивки след успешната кампания на Балканския съюз срещу Османската империя (1912 – 1913), прераства в катастрофалната за нас Междусъюзническа война (1913). В този исторически преход руската позиция изкристализира до „безпрецедентно ясна“ и към 1914 г. „руският клин на Балканите“ вече окончателно е Сърбия.

Тук е необходимо да се отбележи, че направеният от Хелмут Шмит паралел между разпалването на Първата световна война и завръзката в Украйна не се приема от всички, нито пък се гледа безкритично. Трябва да се има предвид, че мнението е изказано непосредствено след руската операция на Кримския полуостров (февруари – март 2014 г.) и първите сражения в Донбас (април 2014 г.), което вероятно дава своя отпечатък и обяснява вплетения катастрофален мотив. Такова драматично усещане липсва в издадената през 2018 г. книга „Русия се завръща на Балканите“, но нейният автор Димитър Бечев не пропуска заключението, че „Югоизточна Европа ще продължи да навигира в мътните води на това ново съперничество“, визирайки отношенията на политическите актьори, откроени и от бившия германски канцлер – ЕС, САЩ и Руската федерация. Самият Кристофър Кларк отхвърля съпоставката със сюжета в „Лунатици“ и определя аналогията с 1914 г. като погрешна дори след руската инвазия в Украйна от 24 февруари 2022 г.

Независимо от различните интерпретации, всички наблюдатели са единодушни, че след 2014 г. и особено след 2022 г. светът функционира в променена и динамична среда. Няма никакво съмнение, че Руско-украинската война и свързаните с нея последици, намират отражение в Югоизточна Европа. Малко вероятно е някой да оспори представата, че Русия има свое традиционно влияние в балканските държави и че Балканите продължават да бъдат възприемани от всички страни като потенциална конфликтна зона. Ето защо би било наивно да смятаме, че в Москва не преценяват възможностите си пред така разгънатата карта.

Македонският войник Блашко Каранфилов (вляво) и американският морски пехотинец Джоузеф Тейлър (вдясно) държат знамена по време на церемонията по откриването на военното учение "Спасител 97" в град Неготино, на около 100 км южно от Скопие: около 1000 войници от четири страни-членки на НАТО (САЩ, Италия, Гърция и Турция) и пет държави-членки на Партньорство за мир (Македония, Албания, Словения, Румъния и България). / 12 май 1997 г. REUTERS/STR OLD. REUTERS/STR OLD

Поразително е, но и не е случайно, че отново обсъждаме обстановка, идентична с описаната в „Лунатици“: надпревара на „проруски говорители и политици“ с такива, които „говорят за това как България трябва да има по-дейна роля като член на Европейския съюз и НАТО“. Това е жонглиране на „баланса, който България открай време се опитва да постигне във външен план“, т. е. „близка и до едните, и до другите“. Съществува също руско „поведение към страната ни като към разбунтувал се сателит“ и закономерно „близкото партньорство на Москва с Белград“. Дилема „България или Сърбия?“, поне в стария модел не изглежда да съществува, поради което е нормално да се запитаме за резултатите от отсъствието ѝ там, където принципно е била разплетена по-рано.

Днешна Република Северна Македония се посочва като „класически пример за саботьорската тактика на Москва в бивша Югославия: да се възползва от местните проблеми, за да печели точки срещу европейците и американците и да пречи на усилията им да влияят върху събитията по места“. В тази задача Русия разполага с един напълно естествен съюзник в лицето на Сърбия.

Александър Стоянов извежда „две основни направления“ на руската външна политика, едно от които е „възстановяване на съветското политическо пространство, било то чрез директно инкорпориране на дадени територии или чрез включването на съответните държави в стабилна орбита около Русия“. С оглед на това, продължава той по-нататък, „руската политика е ясно насочена към превръщането на Украйна в дисфункционална държава, която не би могла да се интегрира нито в ЕС, нито в НАТО“. С лека адаптация тези разсъждения могат да бъдат отнесени и към Сърбия, която очевидно прави опити да съхрани водещата си роля в постюгославския ареал. Интригуващ пример в тази посока е инициативата „Отворени Балкани“, в която мнозина прозряха маскиран „Сръбски свят“, сходен с концепцията „Руски свят“. Белград няма интерес да бъде изпреварен от Скопие по пътя към членство в ЕС. Такъв развой не само предполага еманципирането на Северна Македония в по-голяма степен, но и Сърбия би останала в зависимо от нея положение в своя присъединителен процес, ако реши да предприеме истински сериозни усилия в тази посока. 

Етнически сърбин отдават чест, държейки снимка на президента на Югославия Слободан Милошевич, докато скандират анти-НАТО лозунги в Скопие на 17 април. Няколко стотици етнически сърби участваха в протестен марш срещу въздушните удари на НАТО срещу Югославия. Слободан Милошевич бе съден за войните, последвали разпадането на Югославия. Бяха му повдигнати 66 обвинения в престъпления срещу човечеството, геноцид и нарушаване на законите и правилата по време на война. Скопие, 17 април 1999г., Pawel Kopczynski / REUTERS

В продължение на гореизложеното, заслужават внимание някои изказвания на бившия министър-председател на Северна Македония, при когото страната започна преговори за членство в ЕС – Димитър Ковачевски. Поне в два отделни случая той директно заяви, че в техния „парламент има депутат, който идва от редовете на УДБА“ и че „структури на бившата югославска Държавна сигурност също не искат Македония да се присъедини към ЕС“. Такива становища не са изключение отвъд ГКПП Гюешево. Действащ министър на външните работи в Скопие продължава да бъде Буяр Османи. Същият отдава покачването на напрежението със София на т. нар. „френско предложение“ на „трети сили“, които „имат интерес да поддържат живи конфликтите в този регион“. На този фон изявления като това на опитния дипломат Сергей Лавров, че „не само македоно-българските отношения, но и други двустранни отношения, са резултат от политиката на Запада да раздели Югославия“, могат единствено да подхранят мнителност.

По отношение на руското присъствие и влияние на Балканите се разграничават „три области, или измерения: сигурност, енергетика и мека сила“. Загатнатото в предходния абзац съдържа признаци за въздействие в първия и последния клон – елементи на хибридна война и местни мрежи. Откроява се твърдението на северномакедонския президент Стево Пендаровски, че хора на високи позиции в бизнес средите „обслужват Русия“, а такива в политическите партии „са свързани с руските служби“. В изявленията му се долавя бдителност по отношение на Македонската православна църква, където наред с руската забелязва и сръбска намеса. Споменатият по-рано Буяр Османи, на свой ред, директно посочва Русия като източник на дезинформационна кампания, чиято цел е да поляризира мненията в обществото по всички важни теми, включително по въпроса за приобщаването към ЕС.

Премиерът на Македония Никола Груевски стои до унгарския си колега Виктор Орбан по време на пресконференция в Скопие на 12 май 2011 г.  / REUTERS/Огнен Теофиловски

Тези наблюдения по тревожен начин напомнят за четири фактора от вътрешното развитие на Украйна, които се изтъкват като сигнали, бележещи нейното измъкване от руската сфера на контрол: избирането на прозападен президент, постигането на независимост на църквата, потискането на т. нар. „пета колона“ в политиката и намаляването на икономическата подчиненост. Най-малко две от последните три предпоставки стоят под условен знак според цитираните изявления на високопоставени лица в Скопие, след изминалите президентски и парламентарни избори в Северна Македония. 

Поначало Северна Македония е оценявана като държава, която „не е на челните места в списъка с външнополитически приоритети на Кремъл“, но възможността на последния да упражнява натиск спрямо бившата югославска република не е подминаван и по-рано. Примерите в това отношение падат върху напрежението, белязало последните години от управлението на бившия премиер Никола Груевски. Припомня се, че в този период страната не подкрепя санкциите срещу Руската федерация след събитията в Украйна от 2014 г. и задълбочава контактите с Москва. Тези обстоятелства, заедно с факта, че след като партията му ВМРО-ДПМНЕ губи властта, Груевски бяга от родината си и получава убежище в Унгария при Виктор Орбан, са в състояние да наведат на мисълта за по-различен мотив, който стои зад „Кървавият четвъртък“ на 27 април 2017 г. от прокламираната тогава „албанска заплаха“. В допълнение към това могат да се вземат предвид и подозренията за съвместен принос на руските и сръбските служби към нахлуването на демонстранти и извършеното насилие над определени депутати в парламента в Скопие.

Сергей Лавров разговаря с неговия македонски колега Антонио Милошоски и архиепископ Стефан пред църквата "Св. Богородица Перивлепта" в Охрид на 20 април 2011 г. Черквата е главен градски и архиепископски храм и седалище на Българската автокефалната архиепископия в периода 1018 - 1767 година / Огнен Теофиловски / REUTERS

Екзистенциална опасност за идентичността на мнозинството от северномакедонските граждани бе изтъкната и след получаване на т. нар. „френско предложение“, предназначено да урегулира преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС, с оглед на нейните междудържавни отношения с България. Познати радикални кръгове, сред които неизменно ВМРО-ДПМНЕ, предизвикаха истерия и организираха масови протести против „българизацията“. Повтарящите се шаблони за създаване на усещане в народа на Северна Македония, че се намира под някаква непрекъсната обсада, застрашаваща го с изчезване, подтикват обръщането на поглед към явление, което съчетава по специфичен начин интересите на Белград и Москва.

За македонизма съществуват разнообразни характеристики У нас обичайно се квалифицира като политическа доктрина. Нейният последователен и упорит изследовател Коста Църнушанов я дефинира приблизително по следния начин: идеята за отделна македонска народност като средство на великосърбизма за разгромяване на големи части от българския народ, според която македонските славяни не са нито сърби, нито гърци, нито българи, а просто македонци, като отделна народност, с отделна история, език и култура. В противовес главния асистент в ИФС при БАН - Чавдар Маринов, разшифрова понятието „македонизъм“ като обиден термин, с който в България обикновено се стигматизира македонската национална идентичност.

Разбирането му почива върху тезата, че „македонската национална идентичност може да изглежда като резултат по-скоро на национализмите на трите съседни държави, отколкото на заговор, организиран от една от тях“. Такава гледна точка не бива да бъде отхвърляна първосигнално и тя донякъде има основание поради действителното преплитане край р. Вардар на различни национални идеологии. Проблемът е, че не дава обяснение защо радикалната проява на въпросната идентичност открива своя животоопределящ конфликт на изток – към България и значително по-рядко влиза в колизия на юг или запад, а почти никога на север – към Сърбия. Важно е да си спомним, че наследникът на Никола Груевски във ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицкоски демонстрира и декларира специални чувства към сръбския народ и партията на сръбския президент Александър Вучич, които контрастират с изказа и поведението му по повод на т. нар. „българизация“.

Президентът на Сърбия Борис Тадич целува свещ до своя македонски колега Бранко Цървенковски в Охрид на 10 юни 2005 г. По време на второто си посещение в Македония президентът Тадич посещава манастира Свети Климент в Охрид.  От края на 2000 г. северномакедонските власти предприемат широкомащабни усилия за възстановяване на църквата "Св. Климент". Възстановената църква "Св. Пантелеймон" е открита на 10 август 2002 г., като мощите са тържествено пренесени от църквата "Св. Богородица Перивлепта" ("Св. Климент") до Плаошкия манастир. Според средновековието житие на Свети Климент Охридски, през 886 г. цар Борис I изпраща светеца в Охрид, за да обучи необходимите хиляди свещеници, владеещи писмения български език, които да заменят гръцкия език в богослужението с български. REUTERS/Dancho Naskovska

Факт е, че „основните средства за национално изграждане (армия, образователна система, периодичен печат)“ на „македонската нация в смисъла на институционално структурирана колективна общност“ се зараждат в края на периода 1934 - 1948г., т. е. след резолюцията на Комунистическия интернационал по македонския въпрос и преди разрива в съветско-югославските отношения. Ето защо Чавдар Маринов също изпитва сериозни затруднения да заобиколи достоверността на представата, „първо, че македонската нация е „ново“ явление без исторически корени в далечното минало, и второ, че тя е продукт на югославския комунизъм“.

Както Чавдар Маринов, така и Коста Църнушанов се спират на Резолюция на Комунистическия интернационал по македонския въпрос и ВМРО (об.), утвърдена в Москва на 11 януари 1934 г. по настояване на ЮКП. С този политически акт се официализира „съществуването на македонска нация“. Разликата между Чавдар Маринов и Коста Църнушанов е, че вторият определя приемането на резолюцията като събитие с „фатален характер“, защото се допуска издигането до международно ниво на теза, чийто зародиш може да се открие в старите идеи на Стоян Новакович и Йован Цвиич. Двамата биват идентифицирани като идеолози на сръбската политика за неутрализиране на българското присъствие и влияние в Македония.

Преди около 16 години Андрю Барух Вахтел пише за „края на историята на Балканите“. Свързва го с разпада на Югославия и започналата интеграция на балканските държави в ЕС и НАТО. Според него Балканският полуостров престава да бъде „гранична земя“ и нова такава „се създава в юга му (Турция) и в изтока му (Молдова, Украйна, Русия)“. Руско-украинската война ни показа, че действително България се намира на гранична полоса. Онова, в което със сигурност греши Вахтел е прогнозата, че консолидирането на Балканите ще приключи „някъде около 2015 – 2020 г.“ Разглеждайки конкретно Северна Македония през 2024 г., все още не е настъпил моментът, с който Коста Църнушанов завършва книгата си „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“: „тогава“, когато „ще паднат и политическите прегради, особено в една обединена Европа, към която се стремят народите“.

Премиерът на Македония Никола Груевски (Л) се среща със сръбския си колега Александър Вучич в Скопие на 16 февруари 2015 г. Вучич и членове на неговото правителство пристигнаха на еднодневно официално посещение, за да проведат съвместна сесия с правителството на Македония. / REUTERS / Огнен Теофиловски

Случайно или не, преплитането на интересите на Белград и Москва преди 90 години днес отново е в тяхна полза – Северна Македония буксува във времето между Югославия и ЕС поради страх от „българизация“. Въпреки многократните предупреждения от Брюксел, че преговорната рамка няма да бъде променена, радикални партии като ВМРО-ДПМНЕ, „Левица“ и други организации отхвърлят всички условия, приети с т. нар. „френско предложение“. При тези обстоятелства в края на миналата година 79% от анкетираните граждани на Северна Македония определят България като най-голяма заплаха, а 39.6% виждат Сърбия като най-голям приятел. В известен смисъл пак изниква старата руска дилема „България или Сърбия?“, но този път с нов прочит пред Република Северна Македония.